Част от секундата [Split Second - bg]

— Какво правихте през онзи ден?

— Чистех стаите както винаги.

— Кой етаж обслужвахте?

— Етажи. Все някой си взимаше болнични. Обикновено трябваше да чистя сама два етажа. През онзи ден пак бяха два — втори и трети. Докато свърша, май наближаваше време да почвам отново.

Мишел трепна при тези думи. Кинг бе отседнал на третия етаж.

— Значи не бяхте на партера, когато започна стрелбата?

— Казала ли съм такова нещо?

Мишел се обърка.

— Но нали казахте, че сте чистили.

— Има ли закон, дето да забранява да слезеш и да погледнеш за какво е цялата врява?

— Бяхте ли в залата по време на стрелбата?

— Бях в коридора, до самата врата. Там имаше килер за препарати, а аз трябваше да взема това-онова, нали разбираш. — Мишел кимна. — Началството не обичаше ние, камериерките, да се мяркаме долу, ще знаеш. Сякаш не искаха гостите да разберат, че съществуваме. Ама че глупост. Ти представяш ли си хотел, дето сам да се чисти? — Мишел потвърди, че не си представя. — Е, залата, където застреляха Ритър, се наричаше „Джаксън Стената“. Нали си нямаме по нашия край политици като Линкълн или Грант, та да кръщаваме залите на тяхно име.

— Разбирам.

— Е, надникнах и видях онзи човек. Ръкуваше се с хората, говореше мазно-мазно и гледаше всекиго право в очите. Четох някъде, че преди това бил телевизионен проповедник. Щом го видях, веднага ми стана ясно как печели гласове и дарения. Просто си му беше в кръвта. Но като цветнокожа ще ти кажа, че според мен Клайд Ритър се чувстваше в онази зала като у дома си, а предната нощ сигурно беше спал с най-голямо удоволствие в апартамента „Джефърсън Дейвис“, та си рекох: да пукна, ако гласувам за него.

— И това разбирам. Забелязахте ли още някого освен Ритър?

— Спомням си, че на вратата стоеше полицай. Трябваше да надничам покрай него. Както вече ти казах, видях Ритър и един човек плътно зад него.

— Агентът от тайните служби Шон Кинг.

Болдуин я изгледа втренчено.

— Точно така. Говориш тъй, сякаш го познаваш.

— Не съм го срещала. Но отдавна проучвам случая.

Без да бърза, Болдуин огледа Мишел от глава до пети и младата жена се изчерви.

— Не виждам халка на пръста ти. Да не вземеш да речеш, че вече няма свестни мъже, дето да харесат хубаво младо момиче като теб?

Мишел се усмихна.

— Работното ми време е шантаво. На мъжете това не им харесва.

— По дяволите, скъпа, мъжете харесват само да има вечеря и бира, когато седнат на масата, никой да не оспорва глупостите им, да се шляят по цял ден и да заварят в леглото топло тяло за секс, ама без много приказки след това.

— Виждам, че сте ги разгадали напълно.

— То пък какво ли има за разгадаване. — Болдуин помълча за момент. — Да, много симпатичен мъж. Ама като стреляше с онзи пищов, не беше чак толкова симпатичен.

Мишел отново трепна.

— Видяхте ли го?

— Аха. Когато застреляха Ритър, настана същински ад. Направо да не повярваш. Полицаят пред мен се обърна да види какво става, а навалицата го повали и взе да се препъва в него. Аз просто замръзнах. Не че не съм чувала пушки още от малка, дори и сама съм стреляла да плаша разни гадинки, крадци по нивите и други такива. Ама онзи път беше различно. Тогава видях как Кинг застреля Рамзи. После другите хукнаха с Ритър, само че той вече беше умрял, личеше си от пръв поглед. А пък онзи Кинг си стоеше и гледаше в пода, все едно… все едно…