Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл, Шекли Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци». Краткое содержание книги:
Пълна с шеги, които само феновете биха разбрали, това е книга — пиршество за посветените.
— Разбира се, че не сме те забравили — отвърна Бил, който едва сега си даде сметка, че наистина я бяха забравили. — Дръж се за капитана и му хвърляй по едно око. Ние веднага се връщаме. Е, надявам се. — Той подозрително изгледа Сплок. — Къде отиваме всъщност?
— Нали ти казах — да спасяваме Земята.
Сплок улови Бил за ръката, а с другата ръка завъртя едно копче на пулта върху колана си. Разнесе се гръмотевичен тътнеж, следван от многобройни светкавици. Бил дори не успя да зяпне. Изведнъж почувства, че времето и пространството се разтварят около него. Смразяващ вятър го удари в лицето и го повдигна с такава мощ, каквато можеше да притежава единствено Вятърът на времето.
След известно време, прекарано сред вихрушки, ослепителни проблясъци и неприятни миризми, Бил откри, че стои върху безлюдна равнина или може би пустиня. Имаше кафяв цвят и изглежда се състоеше предимно от чакъл и редки едри камъни за комичен ефект. До него стоеше Сплок и разглеждаше малка карта, която бе извадил от чантичката на колана си.
— Това трябва да е мястото — рече той и помръдна с уши. — Освен ако картата не е от друго време. Можеш ли да си сигурен, при толкова много хронологични линии…
Зад гърбовете им прокънтя оглушителна кихавица. Бил подскочи във въздуха и се извъртя, посягайки към оръжията, които все още нямаше.
Сплок, както бе характерно за хората с повечко интелект, се обърна бавно.
— Това е само една камила — обясни Сплок.
— Да бе, камила — подвикна Бил. — Как не се сетих. Що не ми каза по-рано?
— Не го смятах за нужно. Помислих, че ще се сетиш сам.
Бил не си даде труда да отговори. Сплок бе един от онези нафукани, свръхинтелигентни типове, които имат готов отговор за всичко и всеки път те карат да се мислиш за тъпанар.
Всъщност камилите бяха две, яхнати от камилари, които ги наблюдаваха търпеливо. Единият от тях се обърна към Сплок на непознат и странен език, който преводачът на Бил след известно замисляне превърна в разбираем английски.
— Добре дошъл, ефенди!
— Добре заварили! — отвърна Сплок. — Бъдете така добри да ни отведете при вашия господар.
Камиларите заговориха помежду си на език, който механичният преводач или не знаеше, или отказваше да превежда. Но Сплок явно ги разбираше добре, защото на няколко пъти ги прекъсна с умели подмятания, които караха камиларите да се смеят и да кимат доволно с глави.
— Какво им каза? — попита Бил.
— Хваля ги, нищо повече. Няма смисъл да ти превеждам.
— Нищо де, кажи ми — помоли се Бил.
— Опасявам се, че няма да схванеш тънкостите на техния говор.
Междувременно камиларите бяха привършили обсъждането на въпроса. По-възрастният от тях, който имаше дълга черна брада, ги покани:
— Покатерете се на камилите зад нас. Ще ви отведем при старшия.
Двамата се настаниха зад камиларите и след това всички потеглиха. В началото на Бил му се стори, че се отправят към далечните планини. По някое време обаче забеляза някакво квадратно очертание пред тях, от което стърчаха кули и бойници. Приближаваха се към град, и то доста голям.
— Какво е това място? — попита Бил.
— Отвеждат ни в Картаген — обясни Сплок. — Нали си чувал за Картаген?
— Където живял Ханибал?
— Браво, уцели от първия път — похвали го Сплок.
— Какво ще търсим там?
— Смятам — отвърна замислено и самодоволно Сплок — да направя предложение на Ханибал. Предложение, което, надявам се, няма да може да ми откаже.
— Слонове — въздъхна Ханибал. — Те ме провалиха. Опитвали ли сте се да напоите ескадрон слонове в Алпите през януари?
— Сигурно е трудно — съгласи се Бил.
Беше заинтригуван от факта, че Ханибал говори пунически с лек южняшки акцент, или по-скоро южнобалиолски. Този факт несъмнено хвърляше нова светлина върху историята на една толкова прочута личност, макар Бил да не знаеше точно в каква насока. Не знаеше и преводачът, което му се стори доста досадно.
— Всичко ми беше в ръцете — продължаваше Ханибал. — Бях толкова близо до Рим, че можех да го подуша. Смърдеше на потни подмишници и чесън, да ви кажа. На една ръка разстояние от победата! А после този проклет Фабий Кунктатор с отвратителната му тактика на забавяне сложи край на мечтите ми. Сега вече знам как да се справя с него, но тогава номерата му бяха съвсем нови за мен. Няма смисъл да се плаче над строшеното гърне с мляко. Какво искате от мен, странни на вид варвари? Говорете бързо или, ще накарам да ви изкормят.
— Ние сме тук, за да ти предложим нова възможност — пръв заговори Сплок.
Ханибал бе едър и добре сложен мъж. Носеше лъскав елек и бронзов шлем. Преди малко ги бяха поканили в приемната му. Помещението не беше кой знае колко голямо. След разгрома и позорното бягство бяха забранили на Ханибал да ползва главната приемна. На една малка масичка бяха подредени сладкиши и специалитети, като подправен език от гълъб, пържена мишка по френски, както и няколко кани с вино. Докато Сплок разговаряше с Ханибал, Бил неусетно се приближи до масичката, за да се подсили. В малка чинийка бяха подредени примамливи на вид черни топчета. Бил хапна едно от тях — имаше вкус на кози изпражнения. Той се задави и го изплю. Сигурно наистина бяха кози изпражнения.