Ах, тази Алиса!
- Автор: Лундвал Сам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ах, тази Алиса!». Краткое содержание книги:
Той вървеше напред, а времето назад. Къщите придобиха старовремски облик — надвиснали заплашително над стесняващата се уличка, те щяха да рухнат сякаш всеки миг, издадените им напред горни етажи хвърляха сянка, а в сянката пропукваха греди, които не си знаеха годините. Равното улично платно отстъпи място на паваж, на груба настилка от речни камъни и глина, усети се зловонието на застояла вода. Някои от хората станаха по-мрачни, други по-помпозно облечени. Дрехите на едните изглеждаха жалки и парцаливи, на другите блестящи от коприна и скъпоценни камъни. От едната страна сребро, злато и подрънкване на мечове в богато украсени ножници, от друга — груби платове и наметки, увиснали устни и празни погледи. Между грохналите къщи и мраморнобелите дворци отекваха токовете на подковани ботуши. Улицата шептеше и ехтеше от боси нозе, патерици и бастуни със златен обков. От тъмни странични улички долитаха гласове на мъже и жени с угаснали погледи, които влачеха или тикаха каручки и колички и размахваха стоките си във въздуха.
— Господине, вие търсите нещо — може би ще го намерите при мен! Игли, панделки, колани, испански ръкавици или копринени панделки…
Монтийе си запробива път през тълпата, зашеметен от пъстротата на многобройните ухания, багри и звуци. Спираха го жени, облечени в черно, и деца, чиито лица бяха сякаш само очи.
— Да ви се намира работа за тенекеджия? Имате ли си такива бижута от злато и сребро? Калайдисвам паници, тави, тигани…
Закрит файтон, теглен от два коня, се зададе по тясната уличка и принуди хората да се притиснат към стените на къщите. После изведнъж спря, вратите се отвориха и от него слезе дебел господин. Голото му теме блесна на светлината на запалените факли, които бяха закрепени отвън на къщата. Дебелият господин изкачи трите стъпала към една кръчма и изчезна вътре, последван от развеселените си другари с поруменели от вино бузи. Техните викове се смесиха с глъчката на просяците и продавачите: „Мистър Пикуик! Мистър Пикуик!“19
Може би ще си купите този лъскав календар?
Може би ще си купите тази лъскава четка?
Може би ще бъдете тъй милостиви, уважаеми господа, и ще дадете някоя и друга пара, та да се купи малко хляб за неколцина затворници голтаци…
Монтийе побърза да отмине.
14
След време Монтийе се озова в Мегаполис20. Градът изглеждаше студен-и ослепителен с правилните си, функционални форми. По това време, 2900 година от новата ера, Мегаполис покриваше Земята изцяло — все едно че планетата бе портокал, а той неговата кора. Мегаполис представляваше всъщност една-единствена двехилядоетажна сграда. В горните хиляда етажа се помещаваше техниката, необходима за поддръжката на този гигантски жилищен комплекс. Почти половината площ на долните хиляда етажа се заемаше също от тръбопроводи, електрически инсталации, асансьорни шахти и т.н. Шестдесет милиона милиарда хора живееха, мечтаеха и умираха тук — всеки на отредените му три и половина квадратни метра. В който и да е миг в Мегаполис живееха около десет милиона шекспировци. Цялата тази внушителна симфония от кипящ живот се дирижираше от т.нар. Директор. За изпълнението на неговите разпоредби отговаряше полицията. Имаше различни съсловия, всяко едно наброяващо милиарди хора — свещеници, техници и т.н. Специалните им права, както и предназначението на огромните площи в горните хиляда етажа, познати само на едно привилегировано малцинство, се държаха в тайна. Предполагаше се, че там, сред мрежа от тръбопроводи, транспортни съоръжения и хладилни камери, откъснати от долните пренаселени етажи, съществуват цели неизвестни и изолирани светове, способни да погълнат един, десет, сто милиона или може би дори един милиард хора, които след безследното си изчезване да се отдадат свободно на някакви свои занимания.
В лабиринтите на този огромен жилищен комплекс човечеството, както винаги, опитваше да осъществи своите блянове. Затова имаше един милиард колекционери на пощенски марки, един милиард нумизматици, един милиард колекционери на кибритени кутийки. Съществуваха и спиритуалисти, технократи, прелюбодейци, вярващи, които още не бяха намерили своята вяра, и безверници, които в нищо не намираха смисъл. Имаше един милион милиарда луди, голяма част от тях влиятелни и уважавани личности. Селяни, които мечтаеха за парче земя, и поети, които жадуваха да зърнат някоя Звездица. Всяко действие, всяко чувство, били те противни или достойни за възхищение, се извършваха или изпитваха в един и същ миг от милиони хора едновременно. На всеки въпрос, възникнал някъде във вселената, мигновено се даваше отговор. В случай че бе потребен някому. В случай че съществуваше.
19
Атмосферата, обрисувана в тази глава, е почерпена от романа „Посмъртните записки на Клуба Пикуик“ на Чарлс Дикенс (1812—1870), в който той рисува раннокапиталистическия Лондон, Б. пр.
20
От гръцки „мега“ (голям) и „полис“ (град-държава). Б. пр.