Ах, тази Алиса!
- Автор: Лундвал Сам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ах, тази Алиса!». Краткое содержание книги:
Монтийе си бе възвърнал обичайното самообладание. Хората го объркваха понякога, не обичаше и да се сблъсква с необясними явления, но сега най-сетне отново бе изправен лице в лице с логиката, разума, системността. Изпъчи се едва забележимо. Пистолетът на хълбока му действуваше успокоително.
— Това е Земята — каза той. — И тя е наша. Вярно, че някога сме я напуснали, но това не означава, че сме я забравили. Защо да не се завърнем? Тази планета е наша.
— Била е някога ваша — възрази мъжът, — сега вече не е. Нима си въобразявате, че можете да се върнете току-така, сякаш нищо не е било? Навремето напуснахте Земята, захвърлихте я като негодна вече играчка, а сега искате да си я възвърнете, защото виждате, че тя може би все още има какво да ви даде. Някога Земята ви служеше вярно и това й струва много скъпо. Вие я отровихте, ограбихте, низвергнахте и в мига, в който нямаше какво повече да вземете от нея, я изоставихте. Нима сте си въобразявали, че тя ще ви чака като просякиня? Много просто сте си представяли тогава нещата. Земята никога не е имала нужда от вас. — Мъжът се извърна. — Тя тъне в развалините, оставени от вас, в разбитите ви надежди, нощите й се огласят от плачовете на вашите призраци. Те няма да изчезнат никога, но що се отнася до хората… — Той не довърши изречението.
— Разсъждавате почти като човек — отбеляза Монтийе, — но все пак сте машина, робот, създаден от човека. Не можете да ни откажете, щом поискаме нещо.
— Така ли мислите? — Мъжът се извърна с усмивка към Монтийе. — Навремето навярно не бих могъл… или по-скоро, не би ми минало през ума. Но оттогава се промениха много неща. Когато Империята напусна Земята, част от хората предпочетоха да останат тук. Шепа възторжени, наивни ентусиасти… Така и, не доживяха дълбока старост. Но успяха, хм, как да кажа, да усъвършенствуват в някои отношения техниката и аз се превърнах в господар на Земята, всемогъщ като вашите някогашни богове. Пръснати по други планети, все още се срещат някои потомци на тези хора — подивели, едва ли с нещо превишаващи животните, сред градове, потънали в развалини. Изпитвам съчувствие към тях и понякога им помагам. Напомнят ми нещо, което обичах навремето, но самите хора ги няма вече. Те никога няма да се върнат.
— Но ето че ние се върнахме — каза Монтийе.
— Върнахте се, да. — Мъжът въздъхна и седна. Вдигна към Монтийе почти умоляващ поглед. — Силни сте вие — продължи той — и въпреки това поразяващо невежи. Давате ли си поне малко сметка какво вършите? Нямам предвид създаването на империи, нито грабенето и опустошаването на безброй планети — това са дреболии. Лошото е, че където и да се завъртите за известно време, вие оставяте нещо след себе си, спомена за мечтите и фантасмагориите на хората… — Млъкна малко, а когато продължи да говори, в погледа му проблесна съчувствие. — Видяхте ли съществата, които обитават Земята? Пъстър свят, нали? Може би дори сте познали някои от тях. Те са ваше творение, ваше наследство и проклятие. Тук на Земята ще срещнете всички твари, всички същества, всички химери, които някога са занимавали въображението на хората. Те ви чакат — вече цели петдесет хиляди години.
Вие ги създадохте във въображението си, в митовете и книгите си, дадохте им образ и плът, вярата ви ги издигна в култ и им даде пълномощия да вършат определени неща и така постепенно те заживяха свой собствен живот. И тъкмо тогава вие ги напуснахте.
Тази земя, някогашната земя на човека, е обременена с толкова много спомени за него, а тези същества са най-самотните, които можете да си представите. За вас не е нищо да се разделите с тях, вие ги оставяте след себе си на всяка напусната планета, но щом ги напуснете, те започват да чакат вашето завръщане, да жадуват и бленуват по него. Вие бягате от самите себе си, само че винаги без успех и тогава създавате нови злополучни култове, плод на въжделенията и идолопоклонничеството ви. С вас идва някаква зараза, която започва да се носи над равнините като мъгла, да вае градове и замъци от камъка на въображението ви и да се материализира в същества, които да ги обитават. Атлантида изплува от морето, замъкът в Оз издига кулите и бойниците си към небето; норните тъкат своето зловещо платно под короната на дървото Игдрасил, змията Мидгард усуква тялото си около Земята; над прерията властвува светия дух. Живи са и Вишну, и Йехова; а горе на Олимп боговете пият кехлибареното си вино, надзиравани от Де-метра, която е по-стара от Земята, защото някога вие пожелахте да бъде така. Ето, това е вашето дело, а сега искате да се завърнете!