Ах, тази Алиса!
- Автор: Лундвал Сам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ах, тази Алиса!». Краткое содержание книги:
Той бе Токио, Ню Йорк, Лондон, Париж. Жителите му бяха излезли от страниците на стари разкази и легенди. Царе се възкачваха на престола, а в същото време просяци умираха; дворци от вкаменен огън се издигаха редом с бедняшки колиби. Това бе Забраненият град, Валхала, Шангри Ла, Атлантида. Всички градове наведнъж, никой град, всеки възможен град. Всичко и нищо.
Всъдеград.
Огромна черна лимузина профуча на косъм от краката на Монтийе. Вълна от цветисти псувни проникна през задното й стъкло и го удари в лицето. Той осъзна, че се намира насред оживено от движение улично платно, тъкмо навреме, за да отскочи назад и избегне следващата кола, която летеше насреща му, обгърната от облак зловонен, черен пушек. Направи още една крачка назад и се блъсна в Кат, която стоеше на тротоара.
— Значи това е прословутият град — измърмори той. — Странно как не сме го забелязали отгоре. Много странно. — Монтийе се вгледа с нарастваща неприязън в потока от гърмящи коли. — Някъде наоколо все трябва да се намира и административният им център — продължи той. — А в град с такива измерения не може да няма и електронноизчислителен център…
— Защо ти е непременно изчислителният им център? — попита тя малко развеселено.
— Защото всички хора на тази планета са напълно побъркани — необходим ни е един разумен компютър, който да ни обясни какво става. Аз загубих представа кое е горе и кое долу, необходими са ми конкретните и смислени отговори на няколко въпроса. — Млъкна за малко. — Не разбирам какво става тук. Тази проклета планета се е обвила като пашкул и само от време на време ни позволява да надзърнем във вътрешността му. Имам чувството, че… — Както блуждаеше с поглед над несекващия поток от гърмящи коли, той внезапно затаи дъх. — Виж там! — и посочи с ръка.
Насред едно оживено кръстовище се открояваше малка площадка, обрасла с повехнала, пожълтяла трева. Между редките стръкчета прозираше сивкавопепелява пръст. А на половин метър над тревата чернееше корабът разузнавач със заплашително проблясващи на слънцето оръжейни дула. През отворения люк се подаваше човекороботът, загледан в морето от гърмящи коли — самотен корабокрушенец на малък остров, обграден от хищни акули.
Монтийе не можеше да откъсне поглед от недостижимия, мистериозно появил се кораб. Успя само да каже:
— Сега поне знаем къде е.
— Нашият кораб! — възкликна Кат. — Но как…
— Вече не се питам — измърмори Монтийе. — Опитвам само да вървя в крак с бурните събития. Нищо не е в състояние да ме учуди. Нищо.
Съгласен съм да се изправя лице в лице с някой сто метра дълъг дракон — мислеше той — или каквото и да е друго чудовище, стига то да е реално и просто за обяснение, но да се свърши поне този абсурд!
— Корабът може да ни е последвал от само себе си — подхвърли неуверено Кат. — Той е доста съобразителен, така че това не е изключено. — Очевидно обаче сама не бе много убедена в думите си.
— Да — отвърна Монтийе. — Корабът може да ни е последвал от само себе си. Разбира се.