Ах, тази Алиса!
- Автор: Лундвал Сам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ах, тази Алиса!». Краткое содержание книги:
Ако е така, това ще е безпрецедентен случай, но какво пък? Все някога трябва да се сложи началото — защо да не приемем необяснимото за начало?
Защо ли?
Защото е абсолютно изключено. Да!
— Ако въобще някога успеем да се доберем до кораба — каза Кат, — мисля повече да не излизам от него. Питам се само как бихме могли да пресечем улицата? — В този миг видя млад, брадат мъж, явно непоправим идеалист, който дръзна да слезе на платното, превит под тежестта на голям плакат с едър шрифт, за да запознае шофьорите с най-опасните последствия от замърсяването на въздуха. Плакатът политна и бе пометен от автомобилния поток. Иззад една кола се подаде ръка и изчезна. Нито една от колите не намали скорост. Кат се обърна към Монтийе: — Ти имаш ли някакво предложение?
— И друг път сме изпадали в критично положение — отвърна Монтийе. — Не е речено да пресечем улицата точно на това място. — И той тръгна по тротоара.
Стар сивобрад мъж седеше на една пейка край тротоара, блуждаеше с поглед над потока от автомобили, които профучаваха с рев на половин метър от кльощавите му колене, и разговаряше със своя съсед по пейка, също сивобрад, възстар господин с крив нос и черен бастун.
— Божичко, каква шумотевица! — възкликна той.
— Какво викаш?
— Казвам, че тази пукотевица е непоносима. От тези проклети автомобили вече нищо не се чува. От тях не мога дори да мисля на спокойствие.
— Не те чувам. Ужасно е шумно.
Мъжът, който бе заговорил пръв, изгледа с омраза улицата.
— Кой дявол ни кара да седим ден след ден на тази пейка? — попита той. — Би ли могъл някой да ми отговори? Поболявам се от тази улица.
— Нали винаги сме си седели на тази пейка — отвърна другарят му.
— Винаги.
— Имаше и по-добри времена. Чист въздух и въобще. Помниш ли конските каруци?
— Конските каруци, о, да. Кочияшите плющяха като побеснели с камшиците си по гърбовете на конете. Така и не разбрах защо, но го правеха. Понякога камшиците оставяха кървави бразди след себе си.
— Доброто старо време — въздъхна мъжът с бастуна и очите му проблеснаха мечтателно.
— Ами просяците. Понякога камшиците плющяха и по техните гърбове.
— Вече поизчезнаха.
— Измряха — уточни първият сивобрад господин. — От замърсяването на въздуха. И от този проклет шум. А и при опит да пресичат улиците.
— От тях и без това нямаше никаква полза — отвърна другият и стисна по-здраво бастуна си, готов да дръпне хубав пердах на първия просяк, който би му се мернал.
— Не може да се отрече обаче, че бяха колоритни личности — възрази първият господин. — Неделен ден обичах да им подхвърля по някоя и друга монета, за да ги гледам как ще се сбият заради нея — баща със син, син с майка, съпруг със съпруга. За пари пред нищо не се спираха тези хора. После се намесваше полицията и дървото играеше наред. Тъй им се падаше на тези отрепки. Кой им бе виновен, че не са си намерили почтена работа. Аз как се трудех, и никак не ми беше зле. — Изруга мрачно и отново плъзна поглед над фучащите автомобили.
— Виновен им беше мързелът им, нищо друго — отвърна събеседникът му. — Но тъй или иначе вече измряха.
— Не издържаха на автомобилните газове. Измираха от тях като мухи.
— Не издържаха и на замърсяването на околната среда от фабриките.
— И на оживеното движение. Тъй и не се научиха, че да излезеш на уличното платно е равно на смърт.
— Погубиха ги радиоактивните отпадъци.
— И изкуствените добавки в храната.
— Доколкото тези ленивци въобще можеха да съберат пари, та да си купят нещо за ядене.
— Бедността — каза мрачно сивобрадият — е порок, който се наказва със смърт. Божичко, колко съм щастлив, че се отървахме от тях.
— От тях и от китайците — добави събеседникът му. — И от лапландците, индианците, емигрантите, негрите, ирландците и…
— Господи, има двайсет години, откак не съм виждал синьо небе! — въздъхна първият. — Забравих вече как изглеждаше.
— Но не и аз — каза гордо събеседникът му. — Беше синьо. Едно такова синьо-синьо. — И той направи жест, с който искаше да изрази безкрайна синева.
— Не остана нищо вече освен този проклет смог.
— И радиоактивните отпадъци.
— И замърсяването.
— И това, че вече никой не смее да пресича проклетите им улици.
— О, господи, иде ми да се удавя! — извика сивобрадият.
— Недей — изсумтя събеседникът му. — Водата също е отровна.
Сивобрадият се обля в сълзи. Монтийе, който до този момент стоеше отстрани и смаяно следеше разговора, приближи и седна на пейката.
— Извинете, че се натрапвам — подхвана той.