Зеленият път

Бруталния се опита да запази строгото си изражение, но нямаше начин. Той отметна назад глава и се разсмя.

Дийн се стовари върху края на платформата като застрелян, сви глава между коленете си и зави като койот, притиснал длан до челото си, сякаш за да задържи мозъка си там, където му бе мястото. Хари удряше глава в стената и се давеше, като че ли в гърлото му беше заседнала храна. Смееше се даже Джак Ван Хей, който бе известен като човек без капчица чувство за хумор. На мен също ми бе смешно, разбира се че ми беше, но някак си се владеех. Утре вечер всичко това щеше да е наистина и там, където седеше Ту-Ту, щеше да умре човек.

— Млъквай, Брутален — казах аз. — Ти също, Дийн. Хари. Ту-Ту, следващата подобна забележка ще ти е последната. Ще накарам Ван Хей наистина да превключи на две.

Старецът ми се ухили, сякаш ми казваше: „Това беше добре, шефе Еджкоум, наистина беше добре“. После лицето му придоби озадачено изражение, когато видя, че не му се ухилвам в отговор.

— К’во има бе? — попита.

— Не е смешно — отвърнах. — Ето какво и ако не си достатъчно умен, за да го разбереш, най-добре просто си дръж езика зад зъбите. — Само дето наистина бе смешно и предполагам, че ме вбесяваше тъкмо това.

Огледах се и видях, че Бруталния ме зяпа, все още ухилен.

— Майната му — казах аз. — Ставам прекалено стар за тази работа.

— Ами — отвърна той. — В прекрасна форма си, Пол. — Но не бях, нито пък той, не и докато продължаваше тази проклета работа, и двамата отлично го знаехме. И все пак важното беше, че смехът свърши. Това бе добре, защото последното нещо, което исках, беше следващата вечер някой да си спомни гадната забележка на Ту-Ту и отново да се разхили. Ще кажете, че това не е възможно, надзирателят да се разсмее, докато съпровожда осъдения на смърт покрай свидетелите към електрическия стол, но когато хората са под стрес, може да се случи каквото и да е. А за такова нещо щеше да се говори най-малко двайсет години след това.

— Ще кротуваш ли, Ту-Ту? — попитах аз.

— Да — каза той и извърна лице — лицето на най-старото нацупено дете на света.

Кимнах на Бруталния да продължи с репетицията. Той свали маската от месинговата кука на облегалката на стола и я нахлузи върху главата на стареца, като я подпъхна под брадичката му. В най-широката й част отгоре се отвори дупка, Хауъл се наведе, взе напоената кръгла гъба от кофата, натисна я с един пръст и после облиза върха му. След това върна гъбата обратно във водата. На следващата вечер нямаше да го направи. На следващата вечер щеше да я напъха в шапката, увиснала на облегалката на стола. Днес обаче не — нямаше нужда да мокрим старата глава на Ту-Ту.