Зеленият път
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #37
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зеленият път». Краткое содержание книги:
Дали Кофи е сатана в човешки образ?
Или е съвсем различно същество?
В рая и ада има много повече чудеса, отколкото човек в Студената планина може да си представи и това се разбира, докато истината започва да изплува във вид на шокови вълни, които само Стивън Кинг е в състояние на създаде.
Кинг надминава очакванията ни, омайва ни и ни кара да очакваме с нетърпение развитието на действието…
Един от най-добрите романи на Кинг от години насам — роман за затворници — ужасяващ и трогателен, както и преследващ мислите на читателя…
— Това не е нищо — отвърнал Дийн.
— О, я погледни нещата откъм добрата им страна — успокоил го Бил.
Винаги казваше на хората да гледат на нещата откъм добрата им страна. В крайна сметка на човек му се искаше да го фрасне по носа всеки път, щом го чуеше. — Твоят хитър мишок поне се измъкна.
— Да, но повече няма да го видим — казал Дийн. — Струва ми се, че този път проклетият Пърси Уетмор го уплаши завинаги.
3.
Това беше логично, обаче мишката се върна още на следващата вечер, която случайно се оказа първата от двете свободни нощи на Пърси, преди да застъпи в смяната на гробището.
Стиймбоут Уили се появи към седем часа. Бях там и присъствах на идването му, Дийн също. Както и Хари Теруилигър. Хари седеше на бюрото. По принцип аз бях на работа през деня, но се бях задържал, за да прекарам около час с Вожда, чието време вече изтичаше. Според традициите на племето си Битърбък външно запазваше спокойствие, но можех да доловя страха му от края, който растеше като отровно цвете. Така че двамата разговаряхме. Човек можеше да разговаря с тях през деня, но не бе толкова подходящо при всичките викове и разговори (да не споменавам случайните юмручни боеве), които се разнасяха от вътрешния двор, тракането на печатарските машини от затворническата работилница, подвикванията на надзирателите някой да остави кирката, да вземе мотиката или просто да се разкара. След четири ставаше малко по-спокойно, а още по-добре ставаше след шест. Най-подходящото време беше между шест и осем. След това можеше да се види как в умовете им отново започват да се прокрадват тежките мисли — можеха да се видят в очите им като следобедни сенки — и тогава бе най-добре да спреш. Продължаваха да чуват какво им говориш, но думите вече нямаха смисъл за тях. След осем те се готвеха за нощното бдение и си представяха как ще се чувстват с шапката на глава и какъв ще е мирисът на въздуха в черната торба, която надяваха върху потните им лица.
Аз обаче успях да заваря Вожда в подходящ момент. Разказа ми за първата си жена и как двамата си построили хижа в планините в Монтана. Това били най-щастливите дни през живота му, сподели той. Водата била толкова чиста и студена, че прерязвала устните им всеки път, щом пиели.
— Хей, господин Еджкоум — рече ми. — Мислите ли, че ако човек искрено се разкайва за греховете си, може да се върне в най-щастливото за него време и завинаги да остане да живее в него?
— Като че ли и аз вярвам в същото — отвърнах. Това беше лъжа, за която не съжалявах. Бях научил за въпросите на вечността, седнал на хубавото коляно на майка си, и всъщност вярвах в онова, което се казваше за убийците в Библията: че за тях няма вечен живот. Смятам, че те отиват направо в ада, където горят в мъки, докато Господ най-после не кимне на Гавраил да надуе тръбата за Страшния съд. Щом архангелът го направи, те ще изчезнат… и навярно с облекчение. Но не споменах пред Битърбък нито дума за това, нито пък на който и да е от тях. Струва ми се, че в сърцето си те го знаеха. „Де е брат ти?… Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене…7“, казал Господ на Каин и се съмнявам дали думите особено са изненадали точно онова проблемно дете. Обзалагам се, че той е чувал кръвта на Авел да вика от земята при всяка своя стъпка.
Когато си тръгнах, Вожда се усмихваше. Навярно си мислеше за хижата си в Монтана и за жена си, легнала с оголена гръд на светлината на огъня.
Скоро щеше да влезе в още по-горещ огън, не се съмнявах в това.
Тръгнах обратно по коридора и Дийн ми разказа за схватката си с Пърси предишната вечер. Струва ми се, че нарочно ме чакаше, за да го направи, и аз внимателно го изслушах. Винаги слушах внимателно, когато ставаше дума за Пърси, защото напълно бях съгласен с Дийн — смятах, че Уетмор е от онези хора, които могат да докарат много неприятности както на самия себе си, така и на нас.
Когато Дийн завършваше разказа си, покрай нас мина старият Ту-Ту с червената си количка със закуски, покрита с написани на ръка цитати от Библията („Но Господ ще съди своя народ“, Второзаконие 32:36; „Аз ще изискам и вашата кръв, в която е вашият живот“, Битие 9:5, и други подобни ободрителни, повдигащи духа мисли), и ни продаде сандвичи и сода. Дийн ровеше в джоба си за дребни и казваше, че вече нямало да видим Стиймбоут Уили, че проклетият Пърси Уетмор завинаги го бил уплашил. В този момент старият Ту-Ту попита:
— Тогаз к’во е онуй хей там?
Двамата погледнахме и ето че самата мишка подскачаше по средата на Зеления път. Потича известно време, после спря, огледа се наоколо с умните си малки, лъскави очички, после отново продължи.
7
Битие 4:9,10 — Б.пр.