Зеленият път

„Замълчи — бях се опитал да кажа на Джон през онзи ден в неговата килия. — Замълчи, пусни ми ръцете, ако не ти, аз ще се удавя. Ще се удавя или ще се взривя.“

„Няма да се взривиш“ — чул мисълта ми, беше отвърнал той и се бе усмихнал. И най-ужасното беше, че наистина стана така. Не се взривих.

Страдам поне от една старческа болест: от безсъние. Късно нощем лежа в леглото си, заслушан в безнадеждните звуци на немощни мъже и жени, които кашлят все по-дълбоко в старостта. Понякога чувам камбанен звън, проскърцването на обувка в коридора или малкия телевизор на госпожа Джавитс, излъчващ късните новини. Лежа там и гледам луната, ако се вижда през прозореца ми. Лежа там и си мисля за Бруталния, за Дийн и понякога за Уилям Уортън, който казва: „Правилно, черньо. Адски лош“. Мисля си за Делакроа, който казва: „Глей това, шефе Еджкоум, научих господин Джингълс на нов номер.“ Мисля си за Илейн, застанала на прага на солариума, която казва на Брад Долън да ме остави на мира. Понякога задремвам и виждам онзи подлез в дъжда, виждам застаналия в сенките Джон Кофи. В тези сънища той никога не е илюзия — винаги е самият той, моето голямо момче, застанало там и впило поглед в мен. Лежа тук и чакам. Мисля си за Джанис, за това как я загубих, как изтече с кръвта си през пръстите ми под дъжда, и чакам. Всички ние дължим една смърт и изключения няма, зная това, но понякога, о, Господи, Зеленият път е толкова дълъг.