Зеленият път
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #37
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зеленият път». Краткое содержание книги:
Дали Кофи е сатана в човешки образ?
Или е съвсем различно същество?
В рая и ада има много повече чудеса, отколкото човек в Студената планина може да си представи и това се разбира, докато истината започва да изплува във вид на шокови вълни, които само Стивън Кинг е в състояние на създаде.
Кинг надминава очакванията ни, омайва ни и ни кара да очакваме с нетърпение развитието на действието…
Един от най-добрите романи на Кинг от години насам — роман за затворници — ужасяващ и трогателен, както и преследващ мислите на читателя…
Шапката бе стоманена и с висящите от двете й страни ремъци приличаше на нещо като бойна каска. Бруталния я сложи на главата на стареца и я намести над отвора в черната торба.
— Слагат ми шапката, слагат ми шапката, слагат ми шапката — рече Ту-Ту и сега гласът му звучеше едновременно приглушен и напрегнат. Ремъците притискаха челюстите му и подозирам, че Хауъл ги беше пристегнал малко повече от необходимото за репетицията. Надзирателят отстъпи назад, обърна се към празните столове и каза:
— Арлен Битърбък, в съответствие със закона на щата сега през тялото ти ще бъде пропуснато електричество, докато не умреш. Нека Бог се смили над душата ти. — После се обърна към покрития с мрежа правоъгълник. — Превключи на две.
Навярно опитвайки се да представи нещата от смешната им страна, Ту-Ту започна да се мята и гърчи на стола, което истинските клиенти на Стария Светльо никога не правеха.
— Сега се пържа! — извика той. — Пържа се! Пържа се-е-е! Леле-е-е! Станах направо на печена пуйка!
Видях, че Хари и Дийн изобщо не гледат към него. Бяха се извърнали от стола и зяпаха към вратата към кабинета ми.
— Проклет да съм — рече Хари. — Един от свидетелите е подранил с цял ден.
На прага, кокетно увил опашчица около лапичките си и загледан с лъскавите си, черни, мънистени очи, седеше мишокът.
5.
Подготовката мина добре — ако в случая изобщо може да се каже така (нещо, в което много се съмнявам), а после и самата екзекуция на Арлен Битърбък, старейшина на чероките от племето уашита. Той не успя да сплете плитките си — ръцете му трепереха прекалено силно — и затова позволихме на най-голямата му дъщеря, трийсетинагодишна жена, да го направи както трябва. Тя искаше да вплете перца по краищата им, пух от сокол, неговата птица, но аз нямах право да го допусна. Можеха да прихванат някоя искра и да се подпалят. Не й обясних това, разбира се, просто й казах, че правилникът го забранява. Жената не възрази, само наведе глава и докосна с длани слепоочията си, за да изрази разочарованието и неодобрението си. Държеше се с изключително достойнство и това бе гаранция, че поведението на баща й ще бъде същото.
Когато дойде моментът, Вожда излезе от килията си, без да протестира и да се опъва. Понякога се налагаше да откъсваме пръстите им от решетките — през годините си в блока самият аз съм чупил един-два и никога няма да забравя приглушеното им пропукване — но слава Богу, индианецът не беше от тях. Той тръгна по Зеления път право към кабинета ми и там се отпусна на колене, за да се помоли с отец Шустър, пристигнал с очукания си автомобил от баптистката черква „Небесна светлина“. Шустър прочете на Вожда няколко псалма и индианецът се разплака, когато свещеникът стигна до онзи, в който се говореше за лягане до неподвижните води. Но не беше нещо сериозно, не бе истерия, нищо подобно. Струва ми се, той си мислеше за неподвижни води толкова чисти и студени, че прерязват устните всеки път, щом пиеш от тях.
Всъщност смятах, че е добре да си поплачат малко. Тревожех се именно когато не плачеха.
Мнозина от хората не могат да се изправят без чужда помощ, но в това отношение Вожда беше добре. Отначало се поолюля, сякаш му се зави свят, и Дийн протегна ръка, за да го подкрепи, но той вече бе възстановил равновесието си, така че тръгнахме.
Почти всички столове бяха заети и хората тихо разговаряха помежду си като гости в очакване да започне сватба или траурна церемония. Това беше единственият път, когато Битърбък се поколеба. Не зная дали го обезпокои някой конкретно или всички заедно, но чух как в гърлото му се надига тих стон и изведнъж ръката, която държах, се опъна. С периферното си зрение забелязах Хари Теруилигър, който се придвижи, за да пресече пътя му за отстъпление, ако той ненадейно се разбеснееше.
Стиснах по-силно лакътя му и с един пръст го потупах по вътрешната страна на ръката.
— Спокойно, Вожде — изрекох, без да движа устни. — Единственото, с което повечето от тези хора ще те запомнят, е начинът, по който излизаш, така че нека те запомнят с добро — покажи им как се държи истинският уашита.
Той ме погледна отстрани и леко кимна. После хвана една от плитките, сплетени от дъщеря му, и я целуна. Хвърлих поглед към Бруталния, застанал зад стола разкрачен и с ръце на гърба, изряден в най-хубавата си синя униформа — всички копчета на куртката му бяха лъснати и отразяваха светлината, шапката стоеше съвършено на главата му. Кимнах му и той ми отвърна, после пристъпи напред, за да помогне на осъдения да се качи на платформата, ако се наложеше. Не се наложи.