Божията формула

Техеран се въртеше около невидимата си ос, откривайки панорама със задръстени от движението улици и ширнали се отвъд хоризонта къщи. Градът приличаше на циментова гора, грозна, хаотична и унила, с тегнеща над нея мръснокафява призрачна пелена. Белоснежно и сияйно тяло, като слънце, пронизващо гъсто наслоените облаци, се рееше над тъмната пелена, привличайки погледа на госта.

— Полярната звезда на Техеран — обясни Ариана.

— Полярна звезда?

Иранката се усмихна развеселена.

— Да, така наричаме планината Елбурс. — Погледна към далечната планинска верига. — Огражда целия град откъм север и върховете ѝ винаги са покрити със сняг, дори през лятото. Ако ви се струва, че сте се изгубили, погледнете над къщите и когато видите онези заснежени върхове, ще знаете, че там е север.

— Но те едва се различават…

— Заради смога е. Замърсяването тук е ужасно. По-зле е от Кайро. Понякога ни е трудно да видим планината, макар че е много висока и е толкова близо.

— Доста висока е, това е очевидно.

— Най-високият ѝ връх е Дамаванд, ей онзи там, отдясно. — Посочи. — Извисява се на повече от пет хиляди метра надморска височина и винаги…

— Внимавайте!

Един бял автомобил изскочи отдясно срещу таксито. В мига, в който сблъсъкът изглеждаше неизбежен, таксито рязко изви наляво, връхлитайки на свой ред върху една камионетка, която заби спирачки и неистово натисна клаксона, после изправи волана, избягвайки на косъм катастрофата.

— Какво стана? — попита Ариана.

Португалецът въздъхна облекчено.

— Размина ни се!

Иранката прихна.

— О, не се притеснявайте. Това е нещо нормално.

— Нормално ли?

— Да. Но истина е, че всички чужденци и дори хората, свикнали с хаотичното движение в градовете в Близкия изток, винаги се паникьосват, когато идват тук. Тука карат малко бързичко, така си е, и на гостите им се изправят косите по няколко пъти на ден. Но обикновено нищо не се случва, в последния момент всичко се оправя, ще видите.

Томаш се загледа в натоварения трафик. В очите му се четеше загриженост.

— Така ли смятате? — попита скептично.

— Не смятам, а съм сигурна. — Ариана махна с ръка. — Хайде, отпуснете се.

Но португалецът не можеше да се успокои и не откъсваше очи от адския трафик. За двайсет минути установи, че никой не сигнализира, когато завива наляво или надясно, малко бяха онези шофьори, които поглеждаха в огледалото за обратно виждане, преди да сменят посоката, а още по-малко бяха онези, които носеха предпазни колани. Шофираха с невъзможна скорост, клаксоните и свирещите спирачки бяха обичайни и постоянни звуци, истински концерт върху асфалта. Кулминацията настъпи на магистралата, на «Фазл ол Лахнури», когато един автомобил направи обратен завой и влезе в другото платно, след което измина няколкостотин метра срещу движението, отбивайки накрая в тесен път. Но, както беше предвидила Ариана, пристигнаха живи и здрави в хотела. «Симург» беше луксозен петзвезден хотел с изискано обслужване. Иранката му помогна при check-in31 и се сбогува с него на вратата на асансьора.