Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
— По дяволите — възкликна Томаш. — Трудни времена за жените, нали?
— Несъмнено. По това време бях в Париж, затова не съм била подложена на тези ужасни ограничения. Но следях отдалече всичко това, нали разбирате? Сестрите и братовчедките ми ме осведомяваха за всичко. Повярвайте, не бих се върнала през 1995 година, ако мислех, че нещата ще продължат така. Но тогава се появиха реформаторите, появиха се някои знаци, че предстои отваряне на страната и… реших да рискувам.
— Мюсюлманка ли сте?
— Разбира се.
— Не ви ли шокира начинът, по който ислямът третира жените?
Въпросът видимо затрудни Ариана.
— Пророкът Мохамед е казал, че мъжете и жените имат различни права и задължения. Но забележете, той не казва, че едните имат повече права от другите, а само това, че имат различни права. Зад всички проблеми стои начинът, по който се интерпретира казаното от пророка.
— Смятате ли, че Бог наистина го е грижа дали жените носят фереджета, или не, дали могат да се женят на девет, тринадесет или осемнадесет години, дали имат извънбрачни връзки? Мислите ли, че всичките тези неща безпокоят Твореца?
— Разбира се, че не. Но какво мисля аз, не е толкова важно, нали? Това общество е устроено по определен начин и аз не мога да направя нищо, за да променя нещата.
— Обществото или ислямът?
— Не знам, мисля, че обществото и начинът, по който то тълкува исляма — замислено отбеляза Ариана. — Ислямът е синоним на щедрост, на уважение към по-старите хора, на солидарност със семейството и общността. Жената се реализира тук като майка, има определена роля и всичко е ясно и точно. — Сви рамене. — Но който иска нещо повече… ще се чувства разочарован, нали?
Настъпи тишина.
— Съжалявате ли?
— За какво?
— За това, че се върнахте. Съжалявате ли?
Ариана сви рамене.
— Обичам страната си. Тук е семейството ми. Хората са фантастични, както вярвам сте забелязали вече. В чужбина си мислят, че ние сме някакви фанатици, които всеки ден горят американски знамена, крещят срещу Запада и стрелят с Калашников във въздуха, но в действителност не е точно така. — Усмихна се. — Дори пием кока-кола.
— Забелязах вече. Но вие отново не отговорихте на въпроса ми.
— Какъв въпрос?
— Много добре знаете. Съжалявате ли, че се върнахте в Иран?
Иранката въздъхна, явно затруднена от въпроса.
— Не знам — каза накрая. — Търся нещо.
— Какво търсите?
— Не знам. Когато го намеря, ще знам.
— Търсите някого?
— Може би. — Отново сви рамене. — Не знам. Мисля, че… търся смисъла.
— Смисъла?
— Да, смисъла. Смисъла на моя живот. Чувствам се изгубена по пътя между Париж и Исфахан, в ничия земя, която нито е френска, нито иранска, нито европейска, нито азиатска и в същото време е всичко това. Истината е, че все още не съм намерила мястото си.
Мургавият сервитьор, турчин с монголоидни черти, се появи с вечерята. Сервира мирза гасеми на Ариана и броке на Томаш, остави две чаши ab portugal — портокалов сок, който двамата бяха поръчали в чест на страната, от която идваше гостът; в края на краищата не се среща често народ, чието име се бърка с това на плод на езика фарси. Отвъд прозореца море от светлинки блещукаше в тъмнината, Техеран светеше в нощта, засиял чак до линията на хоризонта и отвъд нея като огромна коледна елха.
— Томаш — прошепна Ариана, отпивайки от сока. — Харесва ми да си говоря с вас.
Португалецът се усмихна.
— Благодаря, Ариана. Благодаря, че ме нарекохте Томаш.
VII
Сградата беше бетонен блок, чудовище, скрито зад висок зид, увенчано с корона от бодлива тел, с бухнали наоколо акации, в затънтена уличка в Техеран. Шофьорът свали прозореца на колата и заговори на фарси с охраната. Въоръженият пазач надникна към задната седалка на автомобила, очите му зашариха между Ариана и Томаш и веднага се върна в помещението за охрана.
Бариерата беше вдигната и колата спря край храстите.
— Тук ли работите? — попита Томаш, докато оглеждаше сивата сграда.
— Да — каза иранката. — Това е Министерството на науката, научните изследвания и технологиите.
Регистрираха посетителя и му връчиха карта, която му разрешаваше достъп до министерството за срок от един месец. Процедурата в администрацията се оказа мъчително бавна. Служителите, които непрестанно се усмихваха, демонстрирайки симпатия и почтителност, граничещи с абсурд, го накараха да попълни множество формуляри.