Целуната от сянката

Поколебах се, неуверена какво да кажа. Нежеланието ми да говоря нямаше нищо общо с това, че Ейдриън и Еди ни слушаха — макар че със сигурност не желаех да са там. Проблемът беше по-сложен.

Дмитрий имаше право. Имаше само двама души, на които можех да се доверя, при това и на двамата се доверявах безусловно: на него и на Лиса. Вече се бях въздържала да му призная истината. Трябваше ли — можех ли — да постъпя така и с Лиса? Макар че сега ми беше ядосана, не се съмнявах, че тя винаги ще ме подкрепя и ще бъде на моя страна. Но също както с Дмитрий, и пред нея не смеех да призная, че съм видяла призрак. Точно както и с Дмитрий, преди да го споделя с Лиса, трябваше да избера какво предпочитам: да ме помисли за луда или за некомпетентна за пазител?

През нашата връзка усещах, че съзнанието й е чисто и ясно. Нямаше някакви петна, нито тъмни участъци, нито белези за лудост — и все пак нещо се мяркаше на заден план. Някакво леко объркване. Антидепресантите не можеха да преустановят веднага действието си върху организма й, но макар и да бе изминал само един ден, магическата й способност вече бе започнала да се пробужда. Отново се замислих за срещите си с призрака и в паметта ми изплува тъжния, прозрачен силует на Мейсън. С какво да започна обяснението си пред Лиса? Как можех да призная за нещо толкова странно и фантастично, когато тя така упорито се опитваше да нормализира поне донякъде своя живот, а сега се изправяше и пред предизвикателство да се научи да контролира магията си?

Не. Не можех да й кажа. Все още не — особено когато внезапно си спомних, че има още нещо, нещо по-важно, за което трябваше да я осведомя.

— Просто се вцепених — изрекох накрая. — Глупаво е, зная. Толкова бях самоуверена, че мога да се справя с всекиго, а точно тогава Стан… — Свих рамене. — Не зная как стана. Просто не успях да реагирам. Наистина ме е срам. И от всички пазители да се случи точно със Стан.

Лиса ме гледаше изпитателно, търсеше някакъв признак, че не говоря откровено. Заболя ме от мисълта, че не ми вярва, но… е, да, аз наистина я лъжех. Но както казах и на Дмитрий, ако исках, можех да лъжа доста добре. Лиса не можа да открие неискреността в думите ми.

— Ще ми се да можех да чета мислите ти — каза тя замислено.

— Хайде — опитах се да я успокоя. — Познаваш ме. Наистина ли мислиш, че съм способна на това? Да зарежа Кристиан и да се направя на глупачка, само и само да си го върна на учителите?

— Не — реши тя накрая. — Вероятно би го направила така, че да не те заловят.

— Същото ми каза и Дмитрий — промърморих. — Радвам се, че всички имат такова голямо доверие в мен.

— Ние ти вярваме — възрази тя. — Ето защо всичко това изглежда толкова странно.

— Дори и аз правя грешки. — Надянах си дръзката и самоуверена маска. — Зная, че направо не е за вярване — дори аз самата съм изненадана, — но предполагам, че е трябвало да се случи. Вероятно е свързано с някакъв кармичен закон за балансиране на вселената. Иначе няма да е справедливо само една личност да е толкова велика.