Ледено ухапване
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
— Изглеждаш страхотно. Закъде си се нагласила така?
Чувствата й леко се промениха и раздразнението й към мен се смекчи.
— След малко имам среща с Кристиан.
Само преди броени минути се чувствах както в доброто старо време, когато бяхме само аз и Лиса. Когато двете бяхме неразделни, скитахме и по цели дни си говорихме. Но споменаването на Кристиан, както и осъзнаването, че след малко тя ще ме изостави заради него, раздвижи в гърдите ми тъмни чувства… чувства, които, макар и крайно неохотно, трябваше да призная, че бяха ревност. Обаче, естествено, не я показах.
— Брей. И с какво толкова е заслужил той това? Да не би да е спасявал злочести сирачета от горяща къща? Ако е така, първо трябва да се увериш дали самият той не е подпалил къщата. — Елементът на Кристиан беше огънят. Което напълно му подхождаше с оглед на разрушителният му характер.
Тя се засмя и се извърна от огледалото към мен. Видя ме, че докосвам внимателно с пръсти подутото си лице. Усмивката й стана нежна и състрадателна.
— Не изглежда чак толкова зле.
— Я стига. Отлично знаеш, че винаги познавам, когато лъжеш. А и доктор Оленски ми каза, че утре ще бъде още по-зле. — Отново се изпънах по гръб на леглото й. — Сигурно няма да стигне целият грим на света, за да се скрие тази синина, нали? Двете с Таша трябва да инвестираме доста пари за маски като онези от „Фантомът от операта“.
Лиса въздъхна и приседна на леглото до мен.
— Много лошо, че не мога да го излекувам.
— Би било чудесно — усмихнах й се аз.
Харизмата и способността й да внушава, породени от духа, бяха невероятни, но дарбата й да лекува бе най-страхотната й способност. Направо бе изумително колко много болести и рани можеше да изцери.
В момента Лиса също си мислеше за това, на което беше способен духът.
— Иска ми се да има начин да контролирам духа… така, че да мога да използвам магията…
— Да — кимнах аз. Разбирах желанието й да върши велики дела и да помага на хората. То просто струеше от нея. По дяволите, и аз бих искала това око да се излекува за миг, вместо да чакам с дни. — И аз бих искала да има.
Тя отново въздъхна.
— Освен това има и още нещо. Не е само желанието да лекувам и да върша други неща с помощта на духа. Липсва ми магията. Тя все още е в мен, само че е блокирана от хапчетата. И сега отвътре сякаш нещо ме изгаря. То ме желае и аз го желая. Ала помежду ни се издига стена. Не можеш да си представиш какво е.
— Всъщност мога.
Вярно беше. Освен че усещах чувствата й, понякога можех да „проникна в нея“. Трудно е за обяснение и още по-трудно е за понасяне. Когато се случва, аз мога буквално да виждам през очите й и да чувствам това, което изпитва тя. В такива моменти аз съм тя. Много пъти съм прониквала в мозъка й, докато тя е мечтаела за магията. И съм изпитвала изгарящата нужда, за която говореше. Тя често се събуждаше нощем, преливаща от копнеж по силата, до която вече нямаше достъп.
— О, да — рече Лиса унило. — Понякога забравям за това.
Усетих как я изпълва горчивина. Не беше толкова насочена към мен, колкото към безизходността на ситуацията й. В гърдите й избухна гняв. И тя като мен адски мразеше да е безпомощна. Гневът и безсилието се усилиха, превръщайки се в нещо тъмно и грозно, нещо, което никак не ми се хареса.
— Хей — промълвих и докоснах ръката й. — Добре ли си?
За кратко Лиса затвори очи, сетне пак ги отвори.
— Просто мразя това.
Силата на чувствата й ми напомни за разговора ни, онзи, който имахме точно преди да замина за къщата на фамилията Бадика.
— Още ли имаш чувството, че хапчетата вече не действат?
— Не зная. Може би само донякъде.
— Да не би да става по-лошо?
Лиса поклати глава.
— Не. Все още не мога да използвам магията. Чувствам се близо до нея… но тя все още е блокирана.
— Но все пак… настроенията ти…
— Да… засилват се. Но не се тревожи — побърза да добави тя, като видя загрижената ми физиономия. — Не ми се привиждат разни неща, нито ще се опитам да се нараня.
— Добре. — Зарадвах се да го чуя, но тревогата не ме напускаше. Дори и да не можеше да използва магията, никак не ми се нравеше мисълта, че отново може да стане психически нестабилна. Отчаяно се надявах всичко да се оправи някак от само себе си.
— Аз винаги ще съм до теб — казах й тихо, като я гледах право в очите. — Ако се случи нещо странно… ще ми кажеш, нали?