Поглед в мрака

Бяха превърнали едно от градските пазарища в арена. Осородните бяха наредили на местните да премахнат сергиите и на тяхно място да издигнат амфитеатрални скамейки. Не се различаваше особено от Форума на умелите, място, за което Тисамон пазеше мили, макар и поизбледнели спомени. Очакванията му също бяха свързани с Форума на умелите — двубои, в които дуелистите демонстрират бойните си умения и получават учтиви аплодисменти. Богомолкородните не намираха нищо нередно в майсторските дуели, които завършват със смърт. Смъртта, в крайна сметка, беше просто окончателната, финалната изява на бойното изкуство.

Ала случилото се тук беше различно и го омърси по съвсем неочакван начин.

Излязъл беше на арената с още десетина бойци. Представиха ги по ред, като всеки вдигаше оръжието си и посрещаше аплодисментите на тълпата. Групичката беше шарена — бръмбарородни, мравкородни отцепници, полуродни и дори един скорпионороден с огромен меч. Нямаше нито предварителни договорки, нито правила. Когато осородният церемониалмайстор, или каквато там му беше титлата, смъкна с отривисто движение позлатената си дървена палка, бойците се нахвърлиха един срещу друг. Обзет от познатия транс на занятието си, Тисамон посрещна охотно най-близкия противник — бръмбаророден с дълга до коленете броня от припокриващи се плочки, който го нападна с двуостро копие.

Тисамон блокира копието му със сърпа си, заби костните шипове на другата си ръка в пролуката между врата и рамото на противника си и когато той залитна назад, му преряза гърлото.

Следващ по ред се оказа мравкороден с висок щит и къс меч, без друга защита освен металния си шлем. Тисамон го уби, после уби още двама, с което успя да привлече вниманието на останалите и те се нахвърлиха вкупом отгоре му. Бяха шестима и очевидно искаха да го посекат с общи усилия, преди да приключат надпреварата помежду си.

Сред шестимата нямаше посредствени бойци, но никой не беше оръжемайстор, а и не бяха свикнали да се бият заедно. В крайна сметка Тисамон се справи с всички им, четирима уби, а двама рани толкова тежко, че ги извади от играта.

И чак тогава чу рева на тълпата. Съвсем беше забравил, че се бие пред публика. Защото не се биеше заради нея, а заради себе си.

Полудели бяха — крещяха, дюдюкаха, тропаха. А той стоеше в центъра на арената с кръвта на осем мъже по острието на сърпа си, притиснат от смазващата сила на аплодисментите. Цяло чудо беше, че краката му не се подгънаха.

Но зрителите не бяха приключили с него. Не, сега искаха да довърши двамата, които беше ранил.

А това беше нечисто.

И тогава, докато местеше поглед по лицата на осородните войници и чиновници, на бръмбарородните богаташи, слугите и гостите им, Тисамон осъзна, че те не се интересуват от умението в боя. За тях беше без значение, че той е оръжемайстор, че е овладял боен стил, зародил се преди хилядолетия, и че е добър в това, което прави. Не, бяха дошли единствено заради кръвта и ако Тисамон беше заклал двайсетина невъоръжени роби, вместо да победи десет опитни бойци, щяха да го аплодират по същия начин.