Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Малките момиченца не ги ценят много, освен за курви. В някои места от момиченцата се печелят добри пари. — Кити се присви. — Мама беше курва, това си е истина. Никой не знае кой е бил баща ми. Мама ме изхвърли на улицата, когато бях шестгодишна. Мисля, че сигурно е искала да не остана в бордея. Сводникът й все ме гледаше.
— Прибра ме един мъж, Даниелс, и ме отведе в каналите. Дадоха ми ядене и ми казаха, че ще се грижат за мен, но че трябва да правя каквото ми кажат. Там имаше и други деца. Бяха мръсни, но бяха сити.
— Просех и се научих на разни хитрини. Можех да плача, уж че съм се изгубила, и ако някой по-засукан спреше да разбере какво е станало, друг някой му срязваше кесията. После станах дръжка.
— Дръжка?
— Крадецът не трябва да има в себе си нищо, което не е негово. Повечето Шегаджии работят на двойки. Татът предава щърбела колкото може по-бързо, дръжката го предава на торбаря, а той го отнася при Мамчето.
— При Мамчето?
— Така Шегаджиите наричат мястото, където живеем… където живеех.
— О.
— Все едно, после видях мама и си поговорихме. Не се бяхме виждали две-три години. Тя ми каза, че имам сестра, курва. Казваше се Бетси.
— Намерила си я значи?
— Да. И се разбирахме добре. На нея не й харесваше, че съм крадла, а на мен не ми харесваше, че е курва, но иначе се разбирахме. Харесваше ми. Тя беше единствената, която не се влачеше непрекъснато подир мен, за да ми иска нещо.
— Когато ми пораснаха тези — тя посочи гърдите си, — някои мъже взеха да стават груби с мен. Когато бях близо до други татове или при Мамчето, си бях добре. Но човек невинаги може да е сред свои хора, нали разбираш?
Ерик кимна.
— Мушкали са ме много пъти, докато не почнах да се обличам както ме хванахте — като мръсно миризливо момче.
Ерик не знаеше какво да каже.
— Искам да кажа, че никога не съм правила нещо с мъж, защото съм го искала.
Ерик изчака и след като тя се умълча, попита тихо:
— Да не ми казваш, че сега го искаш?
В очите й бликнаха сълзи и тя кимна, почти недоловимо. Той въздъхна и я сгуши в прегръдката си. Никога досега не се беше чувствал толкова неуверен в себе си. Беше спал с жени, откакто стана войник, и помнеше какво му беше казала първата — да се отпусне, — но всяка жена, с която беше лягал, знаеше повече от него. А сега го молеха да легне с момиче — молеше го Кити, която познаваше от мъжки ръце само насилието.
Целуна я по бузата, после по брадичката и по устните. Отначало тя беше много скована, но после, след още няколко целувки, започна да се отзовава. После стана, хвана го за ръката и го поведе към плевника, където спеше.
— Ерик! — извика подозрително познат глас. — Горе ли си?
Кити измърмори сънено: „Кой вика?“ и се сгуши в ръцете му. Бяха се любили плахо, бавно и непохватно отначало, но после бурно, докато Ерик не почувства, че се намира в разгара на огнена битка. Развихри се порой от смях и сълзи, и накрая тя се отпусна изтощена в сеното.
Малко по-късно се любиха пак и този път Кити беше много по-сигурна какво иска. Ерик никога не беше изпитвал такова нещо с друга жена.
Зачуди се дали не е влюбен.
Отвън пак го извикаха.
— Накор. Ще го убия — измърмори Ерик, надигна се от постелята и почна да се облича.
Кити се събуди и попита:
— Това да не е оня смешният комарджия?
— В момента никак не ми е смешен — отвърна Ерик.
Докато нахлузваше ботушите си, тя го прегърна през кръста и каза:
— Благодаря ти.
Той се изненада.
— За какво?
— Че ми показа онова, за което говорят другите момичета.
За миг Ерик загуби дар слово.
— Няма защо.
Тя опря глава на рамото му.
— Сигурен ли си?
— Това не беше услуга — отвърна грубо Ерик.
— О, значи и на теб ти е харесало? — попита тя уж невинно.
Ерик усети, че пак го дразни. Беше доволен, че се е изчервил.
— Май трябва да те напердаша — измърмори той.
Тя го целуна по рамото.
— Някои момичета в „Бялото крило“ искат доплащане за това, както съм чувала.
Заля го вълна на неувереност, толкова истинска, че все едно меч забиха в гърдите му. Той се обърна и я стисна за ръцете, по-силно, отколкото искаше, но като видя паниката в очите й, я пусна.
— Извинявай — прошепна Ерик. — Но не мога да търпя, когато ми се подиграваш.
Кити се вгледа в лицето му, в очите й бликнаха сълзи и тя изведнъж се разплака. Опря брадичка на рамото му, притисна буза до страната му и прошепна:
— Ти извинявай. Не знам да се държа другояче.
— Никога няма да те нараня — прошепна той.
— Знам — отвърна му тя тихо. — Толкова съм объркана… — Отдръпна се и той видя, че се усмихва. — И за това си виновен ти, Ерик фон Даркмоор.