Бели нощи (Сантиментален роман)

За да я утеши, Фьодор Михайлович накупи най-различни мезета, сладкиши и вина и й сервира чудесна вечеря. Аз бях много доволна, че тичането за акушерката, излизането по магазините и сервирането на гощавката поне за малко отклоняха болезненото му внимание към моето положение. Освен от обичайните мъки при акта на раждането страдах и от това, че гледката на тези мъки влияеше на съсипания от скорошните припадъци Фьодор Михайлович. Лицето му изразяваше такава болка, такова отчаяние, от време на време го виждах да ридае и самата аз почнах да се страхувам, да не би да се намирам пред прага на смъртта и като си спомням моите тогавашни мисли и чувства, трябва да кажа, че жалех не толкова себе си, колкото моя клет съпруг, за когото смъртта ми би могла да бъде катастрофа. Съзнавах тогава колко много жарки надежди и упования възлагаше скъпият ми съпруг на мене и нашето бъдно дете. Внезапното рухване на тези надежди при пламенния и несдържан характер на Фьодор Михайлович можеше да бъде гибелно за него. Може би тази моя тревога за мъжа ми и вълнението забавяха процеса на раждането: така заключи и m-me Barraud и най-сетне забрани на мъжа ми да влиза в моята стая, като го уверяваше, че отчаяният му вид ме разстройва. Фьодор Михайлович се покори, но аз почнах още повече да се тревожа и когато мъките стихваха, молех било акушерката, било garde-malade да погледнат какво прави мъжът ми. Те ми съобщаваха ту че стоял на колене и се молел, ту че седял дълбоко замислен, скрил лице в ръцете си. Мъките ми от час на час се увеличаваха; понякога губех съзнание и когато идвах на себе си и виждах вперени в мене черните очи на непознатата ми garde-malade, плашех се и не разбирах къде се намирам и какво става с мене. Най-после към пет часа през нощта срещу 22 февруари (нов стил) мъките ми свършиха и се роди нашата Соня. Фьодор Михайлович ми е разправял по-късно, че през цялото време се е молил за мене и внезапно сред моите стонове му се счул някакъв странен, сякаш детски вик. Той не повярвал на ушите си, но когато детският вик се повторил разбрал, че детето се е родило и извън себе си от радост скочил на нозе, втурнал се към заключената с куката врата — тласнал я силно, строполил се на колене до леглото и зацелувал ръцете ми. Аз също бях неимоверно щастлива, че мъките ми свършиха. Двамата бяхме така потресени, че в първите пет-десет минути не знаехме какво е детето; чухме, че едната от присъствуващите дами каза: „Un garçon, n’est-ce pas?“5, а другата отвърна: „Fillette, une adorable fillette!“6. Ала и за мене, и за мъжа ми бе еднакво радостно — каквото и да се е родило — толкова щастливи бяхме и двамата, че се сбъдна мечтата ни, че дойде на божия свят ново същество, нашата първа рожба!