Бели нощи (Сантиментален роман)
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дамян Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бели нощи (Сантиментален роман)». Краткое содержание книги:
Говорех разпалено. Фьодор Михайлович ме гледаше развълнуван.
— И сериозно ли вярвате, че тя би могла да го обикне искрено и за цял живот?
Той замълча, сякаш се двоумеше.
— Поставете се за миг на нейното място — каза с треперещ глас. — Представете си, че този художник съм аз, че аз съм ви направил любовно признание и съм ви помолил да ми станете жена. Кажете, какво бихте ми отговорили?
Лицето му изразяваше такова смущение, такава сърдечна мъка, че най-сетне разбрах — това не е просто литературен разговор и ако отговоря уклончиво, ще нанеса страшен удар на самолюбието и гордостта му. Погледнах толкова скъпото за мене, развълнувано лице на Фьодор Михайлович и казах:
— Бих ви отговорила, че ви обичам и ще ви обичам до края на живота си!
Не ще предавам нежните, изпълнени с любов слова, които ми каза в ония незабравими мигове Фьодор Михайлович: за мене те са свещени…
Бях изумена, почти смазана от огромното си щастие и дълго не можех да повярвам в него. Спомням си, че когато близо един час след това Фьодор Михайлович взе да ми разкрива плановете си за нашето бъдеще и поиска мнението ми, аз му отвърнах:
— Та мигар мога сега да обсъждам нещо! Ами че аз съм така неимоверно щастлива!!!
Понеже не знаехме как ще се стекат обстоятелствата и кога ще може да стане нашата сватба, решихме засега да не казваме за нея на никого, с изключение на майка ми. Фьодор Михайлович обеща да дойде у нас на другия ден за цялата вечер и каза, че ще очаква с нетърпение нашата среща.
Той ме изпрати до антрето и грижовно ми върза качулката. Вече бях готова да изляза, когато ме спря с думите:
— Ана Григориевна, сега вече зная къде се е крило брилянтчето.
— Пак съня ли си припомняте?
— Не, не съня. Но аз най-после го намерих и смятам да го запазя за цял живот.
— Лъжете се, Фьодор Михайлович! — смеех се аз. — Не сте намерили брилянтче, а обикновено момиче.
— Не, сигурен съм, че този път не се лъжа — вече сериозно ми каза той на прощаване.
В непрестанна обща работа по написването на романа и в други грижи зимата мина за нас бързо и дойде февруари 1868 година, когато именно се случи толкова желаното и изпълнило ни с тревоги събитие.
В началото на годината времето в Женева беше прекрасно, ала в средата на февруари отведнъж настана обрат и почнаха всекидневни бури. Внезапната промяна на времето както винаги повлия възбудително на нервите на Фьодор Михайлович и за кратко време той получи два епилептични пристъпа. Вторият, много силен, го срази през нощта срещу 20 февруари и той така изгуби сили, че когато на сутринта стана, едва се държеше на краката си. Денят мина неспокойно за него и понеже виждах, че е толкова отпаднал, придумах го да си легне по-рано и в седем часа той заспа. Не бе минало и един час, откак се прибра да спи, когато почувствувах болка, отпърво слаба, но от час на час усилваща се. Тъй като болките бяха особени, разбрах, че настъпва раждането. Търпях болките около три часа, но накрая взех да се страхувам, че ще остана без помощ, и колкото и да ми бе жал да тревожа болния си мъж, реших да го събудя. И ето — лекичко го докоснах по рамото. Фьодор Михайлович бързо вдигна глава от възглавницата и попита:
— Какво ти е, Анечка?
— Май че почна, много се мъча! — отвърнах аз.
— Колко ми е жал за тебе, мила моя! — издума с най-състрадателен глас мъжът ми, ала ненадейно главата му клюмна върху възглавницата и той мигновено заспа. Неговата искрена нежност, както и абсолютната му безпомощност ме трогнаха неизмеримо. Разбрах, че Фьодор Михайлович е в такова състояние, че не може да отиде за sage-femme2 и че ако не го оставя да подкрепи разстроените си нерви с продължителен сън, може да предизвикам нов припадък. Хазяите както винаги не бяха вкъщи (те прекарваха всяка нощ до сутринта в някакъв клуб), а да се обърна към слугинята, нямаше смисъл. За щастие болките постихнаха и аз реших да търпя, колкото мога. Но каква ужасна нощ изкарах тогава: дърветата, които ограждаха църквата, страшно шумяха, вятър и дъжд хлопаха по прозорците, вън цареше дълбок мрак. Няма да крия, угнетяваше ме съзнанието за пълна самотност и безпомощност. Колко мъчно ми беше, че в такива тежки часове от живота ми около мене нямаше никой от близките ми роднини, а единственият ми закрилник-покровител — мъжът ми — сам бе в безпомощно състояние. Започнах да се моля горещо и молитвата подкрепи чезнещите ми сили.
2
Акушерка (фр.)