Художникът убиец

Шамрон внезапно се почувства като Алиса в Страната на чудесата. Всичко беше твърде голямо: чашите, парчетата пушена сьомга, гигантският телевизор, на който безгласно течаха финансови новини, самият Стоун и неговият груб глас.

— Може ли да изоставим преструвките, хер Хелер?

Шамрон кимна утвърдително. Тази вечер един техник от лондонската централа на Службата беше претърсил апартамента на Стоун и не бе открил подслушвателни устройства.

— Ех, Ари, приятелю! — въздъхна мултимилионерът и топна парче препечен хляб в купа с хайвер.

Шамрон гледаше как хайверът от белуга на стойност триста долара изчезна в гърлото на Бенджамин. В продължение на двадесет минути той разказва на Шамрон за бизнес операциите си, за благотворителната си дейност, за неотдавнашната си среща с Уелския принц, за активния си и разнообразен полов живот. Спря само за да извика на Анджелина да донесе друга бъчва с хайвер. Шамрон седеше с кръстосани крака и гледаше мехурчетата в чашата си с шампанско. От време на време измърморваше: „Колко интересно!“ или: „Това е прекрасно!“

— Как са децата ти? — попита Стоун, сменяйки внезапно темата на разговора.

Шамрон имаше син, който служеше в Израелската отбранителна армия в охраняваната зона в Южен Ливан, и дъщеря, която се бе преместила в Нова Зеландия. Чувстваше се като местна жителка и никога не отговаряше на позвъняванията му.

— Чудесно — отговори Шамрон. — А твоите? Как са момчетата?

— Миналата седмица се наложи да уволня Кристофър.

— Така чух и аз.

— Конкурентите ми се забавляваха за моя сметка, но си мисля, че постъпих смело. Сега всеки служител на „Лукинг Глас“, независимо колко ниско в йерархията се намира, знае, че съм гадно, но справедливо копеле.

— Малко сурово наказание за петминутно закъснение за съвещание.

— Важен е принципът, Ари. Принципът! Трябва да използваш някои от моите похвати в твоя отдел.

— А какво стана със сина ти?

— Отиде да работи за конкуренцията. Казах му да забрави за наследството си. Отговори ми, че отдавна го е забравил.

Шамрон поклати глава при мисълта за странния път, който поемаха децата.

— Е, какво те води в моя дом, Ари? Със сигурност не е храната. Дори не докосна хайвера. Нито шампанското. Недей само да седиш, говори.

— Имам нужда от пари — рече Шамрон.

— Знаеш, че съм твой смирен слуга. За какво са ти? Сподели с мен, Ари. Заслужил съм си го след всичко, което съм направил за теб.

— Отнася се за атентата в Париж — отговори Шамрон. — Опасявам се, че това е всичко, което мога да ти кажа.

— Хайде, приятелю, можеш и повече. Дай ми нещо, което да ме изненада.

— Трябват ми пари, за да заловя терористите, които го извършиха.