Беки Б. и аферата с чантата

— Не смятам, че точно този род фокуси са подходящи за малки деца! — изрича студено тя, като присвива чело. После се обръща към аудиторията с широка, майчинска усмивка и изчуруликва: — Кой иска сега да види господин Щастливко?

— Искаме Беки Белята! — изревава момченцето. — Тя си измъква сутиена!

Мамка му!

— Беки Белята вече ще… хммм… тръгва! — изричам ведро аз. — Но пак ще се видим, деца!

Не смея да погледна Лулу в очите. Свивам сутиена си на топка, натъпквам го в чантата и излизам от стаята. Насочвам се към шведската маса, където зървам Люк да си похапва сьомга.

— Добре ли си? — поглежда ме изумено той. — Почервеняла си като домат.

— Ами… добре съм. — Сграбчвам чашата му и отпивам голяма глътка шампанско. — Всичко е наред.

Обаче не е.

Продължавам да се надявам Лулу да си тръгне, та да мога да си поговоря хубавичко със Сузи. Ала от тръгването й няма и помен. Мотае се наоколо, помага за чая на децата, после почиства. Всеки път, когато се опитам да помогна с нещо, тя вече ме е изпреварила било с влажен парцал, било с бисквитка, било с майчински съвет. Двете със Сузи водят един безкраен разговор за деца и аз установявам, че ми е напълно невъзможно да вметна и думичка.

Едва в десет часа вечерта тя благоволява да си тръгне и аз накрая се озовавам насаме в кухнята със Сузи. Тя седи на дивана, кърми единия от близнаците и през три минути се прозява.

— Значи изкарахте хубав меден месец, а? — изрича замечтано.

— Беше фантастично! Направо идеално. Ходихме в едно удивително местенце в Австралия, където можеш да се гмуркаш и…

Не довършвам, защото Сузи отново се прозява. Защо не взема да й разкажа утре?

— А ти как си? Как се чувстваш с тези три деца?

— Ами… нали знаеш — махва с ръка тя и се усмихва уморено. — Хубаво е. Много изтощително, разбира се. Просто всичко е различно.

— И ти… прекарваш доста време с Лулу, доколкото разбирам — отбелязвам с престорено нехайство.

— Да, не е ли страхотно?! — вдига глава Сузи, внезапно ободрена.

— Е, ами… страхотно — отбелязвам колебливо. — Макар че тя ми се струва малко командаджийка…

— Командаджийка ли?! — изумява се Сузи. — Беки, как можа да кажеш подобно нещо?! Ако не беше тя да ми помага, не знам какво щях да правя! Буквално ми спаси живота!

— Добре де — побързвам да дам на заден. — Нямах предвид, че…

— Тя прекрасно разбира какво преживявам в момента — въздъхва приятелката ми. — Така де, след като ги има четири! Наистина ме разбира!

— Ясно.

А аз не разбирам. Точно това има предвид.

Вторачвам се в чашата си с вино и усещам как главата ми внезапно натежава. Нито една от срещите ми досега не минава по план.

Изправям се и започвам да се разхождам небрежно. По облепената с корк стена се виждат множество семейни снимки. На една двете със Сузи сме облечени за някакво парти с кожени змии около шиите и блестящи сенки. А на друга сме тя и аз в болницата, заедно с Ърни.