Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
Беше облечен в нещо като бяла униформа. До него имаше дървена щайга със стъклени бутилки.
— Млекар — оповести Анабет.
— Какво? — попитах.
— На времето са разнасяли мляко по къщите.
— Да, знам, но… Това е било преди милион години, когато майка ми е била малка. Какво прави тук?
— Някои хора влизат в Лабиринта по погрешка — отвърна тя. — Други идват нарочно и завинаги остават тук. В миналото критяните са затваряли в него хора като човешко жертвоприношение.
Гроувър преглътна.
— Отдавна е тук. — Посочи покритите с дебел слой прах бутилки. Пръстите на скелета бяха впити в тухлената стена, сякаш до последния си миг се беше опитвал да излезе навън.
— Стари кокали — обяви Тайсън. — Не се плаши, козльо. Млекарят е мъртъв.
— Не ме е страх от млекаря — отвърна Гроувър. — Не усещаш ли миризмата? Наблизо има чудовища!
Тайсън кимна.
— Много чудовища. Но под земята винаги мирише така. На чудовища и умрели млекари.
— А, добре. — Гроувър потрепери. — Просто се чудех дали не греша.
— Трябва да навлезем навътре в Лабиринта — рече Анабет. — Не може да няма проход към центъра.
Поведе ни надясно, после наляво по коридор от неръждаема стомана — напомни ми на вентилационна шахта — и се озовахме обратно в римската зала с фонтана.
Но този път не бяхме сами.
Първо забелязах лицата му. И двете. Те бяха от двете страни на главата му и гледаха към раменете, така че тя изглеждаше много по-голяма — като на риба-чук. В средата на това, което би трябвало да е лицето му, се виждаше как се допират ушите и бакенбардите на различните лица.
Беше облечен като нюйоркски портиер: дълго черно палто, лъснати обувки и черен цилиндър, който някак успяваше да крепи на двойната си глава.
— Хайде, Анабет! — извика лявото лице. — Побързай!
— Не го слушайте! — обади се дясното. — Ужасно е груб. Насам, госпожице.
Анабет се ококори.
— Ъъъ… не…
Тайсън се намръщи.
— Този смешен тип има две лица!
— Смешният тип има и уши! — скара му се лявото лице. — Хайде, елате насам, госпожице.
— Не, не! — възрази дясното. — Пътят е насам. Говорете с мен, моля ви!
Двуликото създание впи настойчиво погледи в Анабет. Беше невъзможно да се гледат едновременно двете лица, човек трябваше да си избере или едното, или другото. Изведнъж осъзнах, че точно това беше целта на двуликия — да накара Анабет да направи своя избор.
Зад него започваха два коридора, затворени с дървени врати с големи железни ключалки. При първото ни преминаване в залата тях ги нямаше. Двуликият портиер държеше сребърен ключ и постоянно го премяташе ту в лявата, ту в дясната си ръка. Зачудих се дали все пак не бяхме попаднали в друга зала, но пък фризът с боговете си беше същият.
Проходът, по който бяхме дошли, изчезна и на негово място се появи гладка стена, покрита с цветна мозайка. Нямаше как да се върнем обратно.
— Вратите са затворени — рече Анабет.
— Добро утро! — извика подигравателно лявото лице.
— Накъде водят? — попита тя.
— Вероятно едната води точно натам, където желаете да стигнете — обади се ласкаво дясното лице. — А другата — към сигурна смърт.
— Знам кой сте! — изведнъж рече Анабет.
— Браво, умница! — подхвърли присмехулно лявото лице. — А знаеш ли коя врата да избереш? Хайде, нямам цял ден на разположение.
— Защо се опитвате да ме объркате? — попита тя.
Дясното лице се усмихна.
— Ти водиш останалите, скъпа. Всички решения са на твоите плещи. Нали точно това искаше?
— Ами…
— Познаваме те, Анабет! — заяви лявото лице. — Знаем с какво се бориш всеки ден. Знаем колебанията ти. Но рано или късно ще трябва да вземеш решение. И това решение може да струва живота ти.
Нямах представа за какво говореха, но май не ставаше дума само за двете врати.
Анабет пребледня като платно.
— Не… не искам…
— Оставете я на мира! — извиках аз. — И кой си ти?
— Аз съм най-добрият ти приятел! — отвърна дясното лице.
— А аз — най-злият ти враг — добави лявото.
— Аз съм Янус — едновременно произнесоха двете лица. — Стражът на вратите. Бог на избора, на началото и на края.