Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
Анабет пое водачеството. Тя смяташе, че трябва да се придържаме към лявата стена.
— Ако с една ръка докосваме лявата стена и не се отделяме от нея — рече тя, — лесно ще можем да се върнем обратно.
За съжаление почти веднага лявата стена изчезна. Озовахме се в кръгло помещение, от което тръгваха осем коридора и нямахме никаква представа по кой от тях бяхме стигнали тук.
— Ъъъ… От кой дойдохме? — попита притеснено Гроувър.
— Да се обърнем — предложи Анабет.
Обърнахме се и всеки се озова срещу различен проход. Кошмар! Как можехме да разберем кой от тях водеше обратно към лагера?
— Левите стени лъжат — обяви Тайсън. — А сега накъде?
Анабет прокара лъча на фенерчето по арките на осемте отвора. На мен лично ми се сториха напълно еднакви.
— Насам! — заяви тя.
— Защо? — измърморих аз.
— Въпрос на дедукция — отвърна Анабет.
— Дедукция ли? Искаш да кажеш, че просто налучкваш?
— Хайде, да вървим! — сряза ме тя.
Избраният от нея коридор бързо започна да се стеснява. Стените тук бяха от сив бетон и таванът постоянно се снижаваше, така че се налагаше да вървим приведени. Тайсън направо пълзеше на четири крака.
Учестеното дишане на Гроувър отекваше край нас.
— Не издържам повече — прошепна той. — Стигнахме ли?
— Тук сме от само пет минути — отвърна Анабет.
— Не, много по-отдавна — възрази Гроувър. — И какво би правил тук Пан? Това е точно обратното на дивата природа!
Продължихме напред. Вече бях сигурен, че проходът ще се окаже задънен, когато изведнъж се озовахме в голяма зала. Прокарах лъча на фенерчето по стените и възкликнах:
— Ооо!
Цялата зала беше облицована с керамични плочки. Изображенията бяха зацапани и избледнели, но цветовете все още си личаха — червено, синьо, зелено, златисто. На фриза беше изрисувано пиршество на олимпийските богове. Баща ми, Посейдон, стискаше в едната си ръка тризъбеца, а с другата подаваше чепка грозде на Дионис, за да го превърне във вино. Зевс се веселеше в компанията на сатири, над тях във въздуха летеше Хермес с крилатите сандали. Картините бяха хубави, но не много точни. Все пак бях виждал боговете. Дионис не беше толкова красив, а носът на Хермес беше много по-малък.
В средата на залата се извисяваше фонтан на три нива в който като че ли отдавна не беше текла вода.
— Какво е това? — измърморих. — Прилича на…
— Нещо римско — отвърна Анабет. — Мозайката е на поне две хиляди години.
— Сигурна ли си? — попитах недоверчиво. Не бях много навътре с античната история, но бях сигурен, че Римската империя не се е простирала до Лонг Айлънд.
— Лабиринтът е съставен от отделни парчета — заобяснява Анабет — и постоянно прибавя нови места към себе си. То е единственото архитектурно произведение, което може да нараства от само себе си.
— От думите ти излиза, че е едва ли не нещо живо.
От коридора пред нас се чу стон.
— Нека не говорим, че е жив — изскимтя Гроувър. — Моля ви!
— Добре — въздъхна Анабет. — Да вървим напред.
— Към онзи, дето плаче? — попита притеснено Тайсън.
— Да — кимна тя. — Натам мозайката ми се вижда по стара. Това е добър знак. Работилницата на Дедал би трябвало да е в най-старата част.
Звучеше логично. Но Лабиринтът май си играеше с нас — след двайсетина метра проходът отново беше от бетон, а отстрани вървяха някакви месингови тръби. Стените бяха изрисувани с графити. Един ярък надпис гласеше: „МОЗ МЕ КЕФИ!“.
— Туй май не е от римско време — обадих се аз.
Анабет си пое дълбоко дъх, но замълча и продължи напред.
През няколко метра коридорът завиваше и се появяваха нови разклонения. Първо вървяхме по бетон, после в кал, след това върху плочки и накрая отново по бетон. Нямаше никаква логика в последователността. Минахме през някаква изба с подредени по дървени етажерки прашни бутилки, все едно се бяхме озовали в нечие мазе, само дето нямаше стълба нагоре, а само няколко прохода, водещи настрани.
По-нататък по тавана се появиха дървени греди, над главите ни отекваха разговори и стъпки, явно над главите ни имаше някакъв бар. Хубаво беше, че отново чувахме човешки гласове, само дето нямаше как да стигнем до тях. Бяхме затворени долу в Лабиринта и не можехме да излезем. Малко след това попаднахме на първия скелет.