Приятна вечер

Брейди кимна.

— Точно такива носеше в ресторанта.

— Хвърлил съм им око още от времето, когато чух че старият тъпак, Гомез, баща й, ги е купил сватбен подарък. Чух, че бил платил десет милиона. Това са специално подбрани камъни наистина нещо уникално, но чак десет милион не струват. Продължавай.

— Младото семейство Уорънтън ще остане в хотела още десетина дни. — Брейди направи пауза, хапна, след това продължи. — Виж какво, Ед зная, че първоначалната идея беше да отворим сейфа на хотела и да пипнем около пет милиона. Идеята ми изглеждаше добра, до този момент не съм успял да намеря сейфа. Зная, че срещу себе си имаме жесток противник — служба за охрана плюс хотелски ченгета. Започвам да се чудя дали няма да е по-сигурно, да се насочим към диамантите на Уорънтън и се откажем от сейфа.

Хедън отново се зае със задушеното си.

— Продължавай, Лу — каза той. — Слушам те.

— Когато ми изпрати Майк Баниън, ти явно си избрал много подходящ човек — рече Бреиди. — Не само е точен стрелец, у него има и онова дето го има само у бившите военни. — Той поклати глава. — Аз просто му завиждам. Хвърли му един поглед и веднага ще видиш, че това е човек, на който може да се разчита. — Брейди пак млъкна, за да продължи да яде. — Но нещо ме тревожи, Ед. Не мога да разбера защо човек като него ще става престъпник. Просто не разбирам.

Хедън махна нервно с ръка.

— Защо въобще говорим за него? Брат му, който е много повече престъпник и от теб, гарантира за него. Това стига. Защо да усложняваме нещата? Да не искаш да кажеш, че не си доволен от представянето на Майк Баниън?

— Не. Толкова е добър, че направо е трудно да повярва човек. Нищо подобно не казвам. Просто съм озадачен. И освен това не ми харесва как изглежда. Има вид на болен.

Хедън вдигна рамене.

— Брат му ми каза, че Майк има голяма нужда от пари. Така че, щом работи добре, защо да се тревожим?

Брейди довърши задушеното.

— Сигурно имаш право.

— И защо въобще се занимаваме с него. Мен не ме интересува Баниън. Интересуват ме диамантите.

— Работя по въпроса. Казах на Майк какво трябва да зная и снощи той дойде с новините. А мен ме интересуваше дали тази госпожа Уорънтън оставя диамантите си всяка вечер в сейфа на хотела. Тоест дали ги прибира в касетката, която хотелът дава на всеки клиент и след това заключва в хотелския сейф. Човекът от охраната казал на Майк, че не го използва. Тя е от онези дръзки кучки, дето си мислят, че като живеят в хотел, бижутата им са на сигурно място и не си правят труда да ги предават късно нощем на охраната срещу разписка. Човекът от охраната разправял на Майк, че когато пазачът я предупредил за огромния риск, който поема, последвала страхотна сцена. Той й подчертал, че хотелът няма да носи отговорност, ако бижутата й изчезнат. Отвърнала му да върви по дяволите. След това й се обадил Дюлак и още веднъж подчертал, че тя поема голям риск. Озъбила му се, че е негово задължение да осигури апартамента й. Той го сторил. Ако човек пожелае някаква услуга в хотел „Спениш Бей“, получава я. — Брейди замълча, после продължи. — Така че бил инсталиран скрит сейф. И Дюлак, и госпожа Уорънтън си въобразяват, че диамантите са на сигурно място. — Брейди се ухили. — Сейфове ли? За мен те не са проблем. Мога да ги пипна тези диаманти, Ед, ако проявяваш интерес.