Приятна вечер

Щом приключи със задълженията си в апартамента на последния етаж, тя се скри в женската съблекалня в мазето на хотела. По-надолу по коридора се намираха кухните. Тя се заключи в една тоалетна и, седнала на капака, чака дълго, дълго. В два и двайсет и пет излезе от съблекалнята и се ослуша. Беше съвсем тихо. Помисли си за нощния детектив, който бродеше из хотела.

Този човек, Джош Прескът, можеше да е навсякъде. Бивш полицай, той приемаше съвсем сериозно задължението си да се грижи за сигурността на хотела. Тя научи това от персонала. Беше попречил да се измъкват разни неща от хотела и персоналът го мразеше. Не се държеше като обикновените хотелски ченгета, които се мотаят наоколо, пушат и чакат нещо да се случи. Джош Прескът бе непрекъснато нащрек, все си създаваше работа. Нощем бродеше по коридорите, обикаляше пустите ресторанти, оглеждаше кухните и инспектираше терасите и басейните. Сновеше навсякъде — едър, набит мъжага с русолява коса и студени очи на роден полицай.

Анита се ослуша и се огледа в огромната, едва-едва осветена кухня: печките, фурните, светещите медни тенджери и тигани, окачени по стените, умивалниците, големите машини за миене на чинии. Къде щеше да е най-сигурно да постави бомбата? В продължение на няколко минути облегнала гръб на вратата на кухнята, тя се оглеждаше, чудеше и пак се оглеждаше.

Никъде не виждаше сигурно скривалище. С туптящо сърце прекоси обширната кухня отиде до килера, където на полиците стояха наредени буркани с консерви и запаси, а до стената бяха сандъците за продукти и хладилниците за сирена и масла. Може би тук щеше да се намери подходящо скривалище. Отвори един сандък, на който пишеше БРАШНО. В него сигурно има поне петдесет килограма брашно, помисли си тя. Тъкмо се взираше в гладката бяла повърхност на брашното, когато чу някой да прекосява кухнята и да се приближава към килера. Бързо затвори капака на сандъка и трескаво се огледа за подходящо място да се скрие, но нямаше къде. Дали беше Прескът? Веднага си помисли за Педро. Ако Прескът я намери, щяха да я уволнят!

Може дори да иде в затвора! Тогава няма да има начин да освободи Педро!

Изправи снага и излезе от килера, насреща й зяпна Доминик.

— Анита! Какво правиш тук? — попита той.

Тя се насили да се усмихне и тръгна към него.

— Тебе търся — каза тя.

От доста отдавна Доминик си мечтаеше за тази набита, черноока кубинка. От време на време тя му позволяваше да пъха ръка под полата й, като в замяна получаваше остатъците от храна за безработния си съпруг. Закръглените й, твърди бедра го възбуждаха. Бе прекарал много часове мислейки за момента, когато тя ще е негова. И ето я сега, в два и половина през нощта, му казва, че го търси. Толкова голямо бе желанието му да я има, че дори не си зададе въпроса какво прави тя по това време в хотела. Мислеше си само, че щом тя го търси, това може да означава само едно.