Стая

— Всъщност отначало е било барака в двора. Съвсем обикновена барака дванайсет на дванайсет от стомана с винилово покритие. Той обаче добавил звукоизолирано прозорче на тавана и много дебела изолация в стените, плюс един слой олово, защото оловото поглъща всички звуци. А, също и секретна врата с код. Перчи се колко добре се е справил.

Следобедът върви бавно.

Прочитаме всичките ни книги с картинки в студа. Светло е, но Прозорче е някак различно днес. Има черно нещо като око.

— Виж, Мам.

Тя поглежда нагоре и се усмихва.

— Листо е.

— Защо?

— Вятърът сигурно го е откъснал от някое дърво и е паднало на стъклото.

— Истинско дърво в Навън?

— Да. Виждаш ли? Това е доказателство. Целият свят е там навън.

— Да поиграем на Бобово стъбло. Ще сложим столчето ми тук върху Маса… — Тя ми помага да го направя. — После Боклук върху стола. После ще се покатеря чак до горе…

— Така е опасно.

— Не е, ако застанеш на Маса и държиш Боклук така, че да не се катурна.

— Хмм — казва Мам, което си е почти „не“.

— Нека поне да опитаме, а? Моля те, моля те.

Става идеално, изобщо не падам. Заставам върху Боклук и направо успявам да хвана корковите ъгли на Покрив, където стават наклонени при Прозорче. На стъклото му има нещо, което никога преди не съм виждал.

— Восъчна пита — казвам на Мам и го погалвам.

— Това е поликарбонова мрежа — казва тя, — не може да се скъса. Някога стоях там и дълго я гледах, преди да се родиш.

— Листото е черно и има дупки.

— Мда, май е умряло, от миналата зима.

Виждам синьо около него, това е небето, с малко бяло по него, което Мам казва, че са облаци. Гледам през восъчната пита, гледам ли гледам, но виждам само небето. В него няма нищо като кораби или влакове, или коне, или момичета, или небостъргачи, които да се носят наоколо.

Когато слизам от Боклук и стола, бутам ръката на Мам.

— Джак…

Скачам на Под сам-самичък.

— Лъжа, лъжа, погледни си носа, няма никакво Навън.

Тя започва да обяснява още, но аз си мушкам пръстите в ушите и крещя:

— Ла-ла-ла-ла-ла-лааа.

Играя си само аз с Джип. Почти плача, ама се преструвам, че не.

Мам претърсва Шкаф, удря консерви, май я чувам да брои. Брои какво ни е останало.

Вече ми е суперстудено, ръцете ми са вкочанено под чорапите върху тях.

За вечеря все повтарям дали може да изядем последните овесени ядки, така че накрая Мам казва „добре“. Разсипвам малко, защото не си чувствам пръстите.

Тъмното се връща, но Мам държи всичките песнички в главата си от „Голяма книга с песнички“. Искам „Портокали и лимони“, любимата ми реплика е „Не знам, казва голямата камбана на Бам“, защото е дебело като лъв. Също и вертолетът, дето идва да ти отсече главата.

— Какво е вертолет?

— Сигурно нещо върти вятър.

— Не мисля — обяснявам й. — Това е летателно средство с перки, които се въртят много бързо и отсичат глави.