Светът е пълен с чудеса
- Автор: Парсонс Тони
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светът е пълен с чудеса». Краткое содержание книги:
Да си твърде необременен е малко плашещо, по-късно си рече тя. Цялата работа с необременения живот можеше да стигне твърде далеч. Чак сега го виждаше. Трябваше да се намери точният баланс.
Човек не трябваше да се обременява, но не и да не хвърля котва никъде; да е свободен, но не изгубен; да бъде обичан, но не задушаван. Но как можеше да го постигне?
— Отиваме на клуб — съобщи Бригите на Кат. — Диджей Кейк ще се състезава с Блестящите близнаци в „Зу Нейшън“. Искаш ли да дойдеш?
Беше почти един часа след полунощ. Ресторантът беше затворен и персоналът с безизразни физиономии мрачно се тъпчеше с храна. Мини-такситата вече чакаха подредени на улицата, за да ги разкарат по домовете. Две изрусени млади сервитьорки с обеци на носовете стояха търпеливо зад Бригите и гледаха с очакване към Кат.
— О, хайде де! — приповдигнато възкликна Бригите. — Ще бъде забавно.
Може би, ако беше преди няколко години. Преди да имам с кого да се сгуша уютно.
— Забавлявайте се с момчетата и диджей Кейк — рече тя. Кат видя през прозореца на „Мама-сан“ как Рори паркира пред ресторанта. — Аз се прибирам.
— Вземи и Рори.
— Той си пада по-скоро по Стинг.
Кат не изпита угризение заради отказа си. Бригите умееше да се забавлява. Идеята да отиде в някаква дупка с долнопробна музика сред дрогирана петнайсет години по-млада от нея тълпа не я привличаше ни най-малко.
Така ли става? — рече си Кат. Ако не улегнеш, когато се смята, че ти е времето? Свършваш с друсане в някой клуб, когато си на четирийсет?
Необременена до непоносимост.
Джейк се нанесе в апартамента на Рори. Само временно, докато се поуталожат духовете с майка му и втория му баща, който очевидно — както винаги истината за домашните проблеми беше някак си мъглява — го бе сварил да обезчестява девственици в оранжерията или нещо от този род.
В много отношения Рори беше най-сговорчивият човек, когото Кат познаваше. Тя идваше и си отиваше, когато й се приискаше, работеше до късно, без да обяснява или да се извинява, нито смяташе за необходимо да му дава отчет къде ходи и какво прави, когато не бяха заедно.
Обичана, без да бъде задушавана — не искаше ли точно това? У него нямаше инстинкт за притежание като при някои от мъжете в живота й, нито беше досадно залепен за нея като много от тях и не беше вманиачен по сексуалния й опит в миналото.
Той искаше връзката им да потръгне и да останат заедно, да са щастливи. Радостните искрици в очите му го издаваха. Но не можеше да изрече и най-безобидната критика към сина си. Това беше единствената негласна забрана.
А след последния скандал на Джейк с майка му на Кат дори не й беше позволено да предложи на Рори да спят в нейния апартамент. Защото Джейк — господин Чувствителния — можеше да си помисли, че тя го избягва (също като чумата, понеже бе стигнала до извода, че слънчевото дванайсетгодишно хлапе си бе отишло завинаги). Рори непрекъснато се тревожеше за така нареченото самочувствие на Джейк. Кат се питаше дали майка й изобщо се бе замислила за самочувствието й, когато бе обърнала гръб на дъщерите си и се беше качила на таксито, което щеше да я отведе към новия й живот.
— Здрасти, Джейк! Прибрахме се! — извика Рори, когато влязоха в апартамента.
На дивана Джейк галеше гърдите на някакво кльощаво унило момиче. Апартаментът вонеше на застояла пица, тийнейджърски секс и трева — „Мароканска червена“, доколкото подушваше Кат. Канабисът не беше по вкуса й, но голяма част от кухненския персонал пушеше през почивките.
При това моят персонал се състои от пълнолетни хора, помисли си тя, а не деца, излизащи от пубертета.
— Защо не чукаш, мамка му? — тросна се Джейк и Кат едва не се разсмя при мисълта, че човек е длъжен да почука, преди да влезе в собствения си дом. Тя отклони поглед, докато момичето закопчаваше спортния си сутиен и нахлузваше тениската си, а Джейк наместваше възбудения си член в джинсите „Ливайс“. Кат забеляза, че момичето носеше от онези модерни тениски с иронични надписи, повтарящи се до безкрай.
Родителите са виновни
Родителите са виновни
Родителите са виновни…
— Здравей, Мисти — поздрави Рори, — майка ти знае ли, че си тук?
— На нея не й пука, дъртата крава.
Двамата младежи се захилиха.
— Въпреки това обади й се, моля те, за да й кажеш, че ще спиш тук.
Замаяният поглед на Мисти се рееше някъде над рамото на Рори.