Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Когато се изправи, олюлявайки се и със замаяна глава, мъжът вече беше станал и притискаше с треперещи длани лицето си. Там, където го бе докоснала лисичата глава, червенееше кръгла дамга. Мат плахо опипа медальона. Беше хладен. Не със студенината, както когато някой наблизо преливаше — може би долу все още го правеха, но той беше далече — просто хладен като сребро. Нямаше представа що за същество е това пред него, знаеше, че не е човешко, но дали заради обгорената си лице, или от трите дълбоки промушвания — дръжката на ножа все още стърчеше от ребрата му, — противникът вече се беше забавил достатъчно, за да може Мат да му се измъкне и да се добере де стълбището. Да отмъсти за Елейн и Нейлсийн щеше да е добре, но явно това нямаше как да стане днес, а мисълта друг да отмъщава за Мат Каутон не го поблазни.
Мъжът измъкна ножа от хълбока си и го хвърли към него. Мат го хвана във въздуха, без да мисли. Том го беше учил да жонглира и беше твърдял, че никога в живота си не бил виждал по-бързорък от него. Извъртя ножа, за да го хване по-добре, мерна блестящото острие и сърцето му почти потъна в петите. Кръв нямаше. Поне едно червено петънце трябваше да има, но стоманата блестеше бяла и чиста. Може би дори промушванията нямаше да забавят това същество… каквото и да беше то.
Той хвърли рискован поглед през рамо. Мъжете вече излизаха през вратата, която бяха изкъртили, същата, до която вчера го бяха довели отпечатъците от стъпки, но ръцете им, изглежда, бяха пълни с боклуци — малки полуизгнили сандъчета, буре, натъпкано с увити в парцали предмети, подаващи се през изпадналите дъги, дори някакъв разбит стол и счупено огледало. Изглежда, им беше наредено да изнесат всичко. Без да обръщат никакво внимание на Мат, те тръгнаха бързо по коридора и се скриха зад ъгъла. Там отзад трябваше да има второ стълбище. Навярно можеше да ги последва. Може би… Ванин отново понечи да се изправи и падна. Мат преглътна ругатнята си. Влаченето на Ванин щеше да го забави, но ако късметът му… Късметът му не беше спасил Елейн, но може би… С крайчеца на окото си той забеляза, че тя помръдна и вдигна ръка към главата си.
Мъжът в сивото палто също го забеляза и с усмивка се извърна към нея.
Мат въздъхна и прибра безполезния нож в канията.
— Нея не можеш да имаш — извика той. Проклети обещания. Дръпна рязко и скъса кожената каишка на врата си; сребърната лисича глава се люшна на една стъпка под юмрука му. Той я завъртя и медальонът тихо забръмча. — Не можеш да я имаш, твар проклета! — И тръгна напред, въртейки бясно медальона. Първата стъпка бе най-трудната, но трябваше да спази едно обещание.
Усмивката на непознатия изчезна. Той се загледа напрегнато в свистящата във въздуха лисича глава и заотстъпва. Светлината от единствения прозорец, която проблясваше и по въртящия се сребърен диск, го обкръжи като ореол. Ако Мат успееше да го изтласка до прозореца, може би щеше да види дали падането от шест етажа ще постигне това, което ножът не бе могъл.
Със синкавобледо лице, мъжът заотстъпва назад, пресягайки се боязливо от време на време, сякаш искаше да го достигне с ръка покрай медальона. И изведнъж се шмугна през някаква врата, затръшна я и Мат чу как мандалото падна.
Може би трябваше да остави съществото там, но без да мисли, той вдигна крак и блъсна с все сила с петата на ботуша си в средата на вратата. От прогнилите дъски блъвна прах. Вратата поддаде и се килна.
Стаята не беше съвсем тъмна — малко светлина проникваше от прозореца в дъното на коридора — и лъскавият триъгълник на счупеното огледало, подпряно на отсрещната стена, бледо я отразяваше. Това огледало му позволи да види всичко, без да влиза. Освен него и част от някакъв счупен стол вътре нямаше нищо. Единствените отвори бяха рамката на вратата и една миша дупка в стената до огледалото. Мъжът в сивото палто беше изчезнал.
— Мат — промълви едва чуто Елейн и той се забърза колкото към нея, толкова и за да избяга от тази стая. Някъде отдолу отекнаха викове, но Нинив и останалите засега трябваше да се погрижат сами за себе си.
Елейн беше седнала, мърдаше челюсти и примижаваше от болка. Роклята й беше оваляна с прах, шапката й се беше килнала на една страна — няколко от перата по нея се бяха скършили, — а косата й изглеждаше така, сякаш я бяха влачили за нея.
— Толкова силно ме удари — простена тя. — Не мисля, че имам нещо счупено, но… — Очите й се спряха на неговите и ако някога си беше помислял, че го гледа, сякаш го вижда за пръв път, сега наистина разбра какво е. — Видях какво направи, Мат. С онзи. Ние се оказахме като пилета с невестулка, влязла в курника. Преливането не можеше да го засегне — потоците се стапяха също както пред твоя… — Тя погледна медальона, който все още се люлееше под юмрука му и дълбокото й вдишване показа доста интересни неща в щедрото й овално деколте. — Благодаря ти, Мат. Извинявам се за всичко, което съм ти направила или което съм помисляла за теб. — Прозвуча сериозно, едва ли не. — Аз продължавам да трупам тох към теб — усмихна се тя унило, — но няма да ти позволя да ме надвиеш. Ще ми дадеш възможност поне веднъж да те спася, за да изравним донякъде нещата.