Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Настъпили бяха вече горещините, така че те можеха да се радват на отсъствието на съотечественици. Джон, който — доколкото му беше известно — нямаше в жилите си нито капчица неанглийска кръв, се чувстваше често дълбоко нещастен в обществото на свои сънародници. Отгатваше, че у тях няма нито следа от безразсъдство, а гледището им за света е много по-практично от неговото. Призна пред майка си, че трябва да е много саможив — толкова приятно му беше да е далеко от хората, които биха му говорили за неща, за каквито хората обикновено разговарят. Айрин каза само:
— Да, Джон, разбирам.
В това усамотение той имаше несравнимата възможност да оцени нещо, което малцина синове могат да разберат: цялостната майчина любов. Съзнанието, че крие нещо от нея, го правеше безспорно прекалено чувствителен; а видът на южняците го караше да се възхищава още повече от нейната красота, която бе чувал да наричат испанска, а сега разбра, че съвсем не е испанска. Красотата й не беше нито английска, нито френска, нито испанска, нито италианска — беше особена! Можа да оцени също, както никога досега, изтънчения усет на майка си. Не би могъл да каже например дали тя бе забелязала унеса му пред „La vendimia“ на Гойя, дали знаеше, че се бе вмъквал и следобед, и на другата сутрин, за да я погледа по половин час; и втори, и трети път. Това не беше Фльор, разбира се, но достатъчно приличаше на нея, за да пробуди мъката — така скъпа на влюбените! — от спомена за видението, застанало до леглото му с вдигната над главата ръка. Да носи в джоба си картичка с репродукция на тази картина, да й се любува скришом, се превърна за Джон в една от ония лоши привички, които, рано или късно, се натрапват на погледа, изострен от любов, страх и ревност. А погледът на майка му бе изострен и от трите. В Гренада бе заловен на местопрестъплението, докато седеше на стоплената от слънцето каменна пейка в парка на заградения с крепостни стени хълм Алхамбра290, откъдето би трябвало да съзерцава пейзажа; мислеше, че майка му разглежда саксиите с шибой между подкастрените акации, когато чу гласа й:
— Това ли е любимият ти Гойя, Джон?
Той сдържа, макар и с малко закъснение, движението, с което би се опитал в училище да скрие някоя тайна записчица, и отговори:
— Да.
— Тя е наистина очарователна; но аз предпочитам „Quitasol“291. Баща ти сигурно би загубил ума си по Гойя; не вярвам да го е виждал, когато е бил в Испания през деветдесет и втора.
През деветдесет и втора! Девет години преди неговото раждане! Какъв е бил по-раншния живот на баща му и майка му? Щом те имаха право да се занимават с бъдещето му, сигурно и той има право да се занимава с миналото им. Джон вдигна очи към майка си. Но нещо в лицето й — изражението, останало от тежки дни, тайнственият печат на вълнения, опасности и страдания — със своята необозрима дълбочина и скъпо платена святост превръщаше сякаш любопитството в безочливост. Майка му трябва да е имала безкрайно интересен живот; беше толкова красива, толкова… толкова… Не можеше да изрази какво изпитва към нея. Стана и загледа града, раззеленелите ниви, венеца озарени от слънцето планини. Нейният живот беше като миналото на този мавритански град — богато, дълбоко, далечно; а неговият собствен живот приличаше на младенец, безнадеждно незнаещ и невинен! Разправяха, че в планините на запад, извисени над синьозелената равнина като изникнали от морето, са живели финикийци — тъмен, странен, тайнствен народ… живеели са там, високо над земята! Животът на майка му беше за него така непознат и тайнствен, както това финикийско минало беше за града, където петли кукуригаха, а деца играеха и викаха ден след ден. Обидно му беше, че тя може да знае целия му живот, а той знае за нея, само че обича него, баща му, и е красива. Това детинско невежество (той не бе участвал дори във войната — предимство, което имаха почти всички!)го принизяваше в собствените му очи.
През нощта от балкона на спалнята си загледа покривите на града… инкрустации от черен кехлибар, слонова кост и злато; лежа дълго буден, заслушан в провикванията на часовите след ударите на градския часовник, а в главата му се редяха стихове:
„Нерадостен“ му се стори студена и неизразителна дума, с „безнадежден“ щеше съвсем да се издаде; а не се сещаше за друга четирисрична дума с подходящо ударение, за да може да запази „на влюбен душата“. Минаваше два, когато завърши строфата си, а заспа едва след три, и то, след като си я повтори най-малко двайсет и четири пъти. На другата сутрин я написа и приложи към едно от писмата, които пишеше всеки ден на Фльор, преди да слезе, за да бъде след това със свободна мисъл и общително настроен.
290
На хълма е прочутият мавритански дворец Алхамбра от XIII в.
291
Слънчобран — картина от Гойя, представяща жена със слънчобран.