Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Никога няма да се излекува, разбира се, ако „не вярва“! А глупост беше да не вярва на човека, излекувал Пол Пост, който неотдавна бе заболял отново, защото се бе преуморил от работа или от разгулен живот. Най-важното у този лечител беше, че разчита на природата. Той изучавал специално естествените функции на организма и, ако у пациента му някоя от тези функции не е наред, предписвал отровата, която ще я предизвика — и готово! Джун беше голяма оптимистка. Ясно беше, че баща й не води природосъобразен живот в Робин Хил, и тя възнамеряваше да възстанови занемарените му функции. Чувстваше, че той не върви в крак с времето, а това е противоестествено; сърцето му имаше нужда от стимулиране. В малката къщица в Чизуик Джун и нейната австрийка — една признателна душа, така предана на Джун, задето я бе прибрала, че имаше опасност да умре от преумора — „стимулираха“ по най-различни начини Джолиън, подготвяйки го за лекуването. Но не успяха да отпуснат вдигнатите му вежди, защото австрийката го събуждаше в осем часа, тъкмо когато той заспиваше; а Джун му вземаше „Таймс“, тъй като било природонесъобразно да чете такива глупости, вместо да с интересува от „живота“. Той не преставаше никога наистина да се възхищава на нейната изобретателност, особено за вечерните часове. За негово добро, както заявяваше сама, макар баща й да подозираше, че тя извлича някаква облага от случая, Джун събираше у дома си „новия век“, представен от сателити на гениите; и „векът“ минаваше тържествено из ателието пред Джолиън във фокстрот или в по-смисления уан-степ, чийто ритъм беше в такова разногласие с музиката, че веждите на Джолиън просто изчезваха в косата от удивление пред изпитанието, наложено върху волята на танцуващите. Със съзнанието, че в редицата на акварелистите стои по-назад от всички претенденти за званието художник, той сядаше в най-тъмния кът и мислеше с изненада за ритъма, в който беше някога възпитан. А когато Джун довеждаше при него някоя девойка или младеж, се опитваше смирено да се издигне, доколкото му е възможно, до тяхното равнище, като си казваше: „Господи, колко съм скучен за тях!“ Наследил неизменната обич на баща си към младежите, все пак се изморяваше да разбира тяхното гледище. Но всичко това беше „стимулиращо“ и той не преставаше да се възхищава от неуморимия дух на дъщеря си. На събранията идваха понякога и самите гении с вирнат нос; Джун ги представяше веднага на баща си. Тя смяташе, че това е от изключителна полза за него, защото гениалността беше една естествена проява, която винаги му бе липсвала… Така мислеше тя, въпреки всичката си любов.
Уверен, колкото това е възможно за един мъж, че тя е негова дъщеря, Джолиън често се чудеше откъде се бе взела — с червеникавозлатиста коса, започнала съвсем особено да посивява; с откровеното бойко лице, така различно от неговата затворена, изтънчена физиономия; с дребничка, лека фигурка, когато сам той и повечето Форсайтови бяха високи. Започваше да размишлява за произхода на родовете и се питаше дали е датчанка или келтка. Келтка, решаваше той, по своята бойкост, по слабостта си към панделки и широки предмети. Не би било преувеличено да кажем, че той я предпочиташе пред „Века“, който я заобикаляше, при все че повечето бяха млади хора. Джун започна обаче да проявява прекалено внимание към зъбите му — останали му бяха все още някои от тия естествени „функции“. Нейният зъболекар откри веднага „чиста култура на staphylococcus aureus“ (който можеше да предизвика, разбира се, възпаление на венците) и поиска да му извади всичките зъби, като го снабди с два комплекта неестествени функции. Вродената упоритост на Джолиън настръхна и той изложи още същата вечер в ателието възраженията си. Никога досега не бе имал възпаление на венците, а собствените му зъби щяха да изтраят, колкото и самият той. Разбира се, заяви Джун, ще изтраят до края на живота му, ако не ги извади; но ако има повече зъби, сърцето му ще закрепне и той ще живее по-дълго. Това упорство — каза тя — беше показателно за цялото му държание. Той се отпускаше; а трябваше да се бори. Кога смята да отиде при човека, който бе излекувал Пол Пост? Джолиън отвърна, че много съжалява, но действително не възнамерява да отиде. Джун се възмути. Пондридж, тоест лекарят — каза тя, — бил такъв прекрасен човек, а с такава мъка можел да свърже двата края или да убеди хората в правотата на теориите си. Тъкмо това равнодушие и тия предразсъдъци, които проявявал баща й, му пречели да напредне. А би било чудесно и за двамата да се видят!