Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
Отиде до прозореца и се загледа над реката. Беше ясен есенен ден, слънцето блестеше над водата. „Черната риба може вече да е на десетина левги надолу по течението“.
— Трябва да го намерите — настоя Емон Фрей.
— Ще го намерим. — Джайм го каза с увереност, каквато не изпитваше. Сир Адам Марбранд водеше търсенето по южния бряг на реката, сир Дермот от Дъждовен лес — по северния. Беше помислил дали да не включи и речните лордове, но Ванс, Пайпър и цялата им пасмина по-скоро щяха да помогнат на Черната риба да избяга, отколкото да му сложат прангите. Общо взето не беше обнадежден. — Може да ни се измъкне временно, но рано или късно все ще се покаже.
— Ами ако се опита да си върне замъка?
— Имате гарнизон от двеста души. — Гарнизонът наистина беше доста голям, но лорд Емон беше в неблагоприятно положение. Поне нямаше да се затрудни с изхранването им: Черната риба беше оставил Речен пад добре снабден, точно както бе заявил. — След като сир Бриндън си е направил труда да ни напусне, съмнявам се, че ще се промъква обратно. — „Освен ако не доведе банда разбойници“. Не се съмняваше, че Черната риба е решен да продължи да се бие.
— Това е твое владение — каза лейди Джена на съпруга си. — Твоя работа е да го държиш. Ако не можеш, запали го и бягай в Скалата.
Лорд Емон потърка уста. Ръката му стана червена и лепкава от горчивеца.
— Точно така. Речен пад е мой и никой не може да ми го отнеме. — Изгледа за стотен път подозрително Едмур Тъли, после лейди Джена го изведе.
— Има ли още нещо, което смятате да ми кажете? — попита Джайм, щом двамата с Едмур останаха сами.
— Това е стаята на баща ми — отвърна Тъли. — Той управляваше Речните земи оттук, мъдро и добре. Обичаше да седи до прозореца. Щом вдигнеше глава от работата си, можеше да гледа реката. Когато очите му се уморяха, караше Кет да му чете. Двамата с Кутрето веднъж построихме замък от дървени кубчета ей там, до вратата. Никога няма да разбереш колко ми призлява, като те виждам в тази стая, Кралеубиецо. Никога няма да разбереш колко те презирам.
За това грешеше.
— Бил съм презиран от по-добри мъже от тебе, Едмур. — Джайм повика стражата. — Отведете негово благородие в кулата и се погрижете за храната му.
Лордът на Речен пад излезе мълчаливо. На другия ден щеше да тръгне на запад. Сир Форли Престър щеше да командва ескорта му: сто мъже, включително двайсет рицари. „По-добре да ги удвоя. Лорд Берик може да се опита да освободи Едмур, преди да стигнат Златния зъб“. Джайм не искаше за трети път да пленява Тъли.
Върна се на стола на Хостър Тъли, издърпа картата на Тризъбеца и я оглади със златната си длан. „Къде бих отишъл, ако бях Черната риба?“
— Ваше благородие? — Стражът застана на отворената врата. — Лейди Уестърлинг и дъщеря й са отвън, както заповядахте.
Джайм избута картата настрана.
— Доведете ги.
„Добре, че поне момичето не изчезна“. Джейни Уестърлинг беше кралицата на Роб Старк, момичето, което му струваше всичко. С вълк в корема си можеше да се окаже по-опасна и от Черната риба.
Не изглеждаше опасна. Беше тънко и жилаво момиче, на не повече от петнайсет-шестнайсет години, по-скоро непохватно, отколкото изящно. Имаше тесни бедра, гърди не по-големи от ябълки, лешникови къдрици и меки кафяви очи на кошута. „Достатъчно хубава като за дете, но не и момиче, заради което да изгубиш кралство“, реши Джайм. Лицето й беше пълничко, а на челото имаше драскотина, полускрита под кичур кафява коса.
— Какво е станало? — попита той.
Момичето извърна глава.
— Нищо й няма — увери го майка й, жена със строго лице и рокля от зелено кадифе. На дългата й шия висеше наниз от златни раковини. — Не искаше да ми даде коронката, която й даде бунтовникът, а когато посегнах да я взема, това упорито дете се сбори с мен.
— Беше си моя — изхлипа Джейни. — Нямаше право. Роб я направи за мен. Аз го обичах!
Майка й понечи да я зашлеви, но Джайм пристъпи между двете и я спря.
— Седнете, и двете. — Момичето се сви в стола си като уплашено животинче, но майка й седна сковано, с вдигната глава. — Ще желаете ли вино?
Момичето не отвърна.
— Не, благодаря — каза майка й.
— Както желаете. — Джайм се обърна към дъщерята. — Съжалявам за загубата ви. Момчето имаше кураж, признавам му го. Трябва обаче да ви задам един въпрос. Носите ли дете от него, милейди?