Пир за врани

Церсей се обърна вихрено и побягна.

Върховният септон се опита да я спре, но беше само един врабец, а тя беше лъвица от Скалата. Избута го, излетя през вратата и я затръшна. „Черно котле, трябват ми другите, ще пратя Осфрид със златните плащове и Озмунд с Кралската гвардия, Озни всичко ще отрече, щом го измъкнат, и ще се отърва от този Върховен септон точно както се отървах от предишния“. Четирите стари септи преградиха пътя й и се вкопчиха в нея с костеливите си ръце. Тя събори едната на пода, удари друга през лицето и се добра до стъпалата. Някъде по средата се сети за Таена Мериуедър. Залитна задъхана. „Седмината дано ме пощадят. Таена знае всичко. Ако хванат и нея и я набият…“

Избяга чак до септата, но не повече. Там я чакаха жени, още септи и сестри на мълчанието, по-млади от старите вещици долу.

— Аз съм кралицата! — извика им. — Главите ви ще взема за това, ще ви взема главите на всичките. Пуснете ме да мина! — Но те затичаха към нея. Церсей избяга до олтара на Майката, но я хванаха там, десетки, и я повлякоха нагоре по стъпалата на кулата. В килията три мълчаливи сестри я задържаха на пода, а септа Сколера я съблече. Смъкна й и долните дрехи. Друга септа й хвърли груботъкана риза. — Не можете да правите това — не спираше да им крещи кралицата. — Аз съм Ланистър, пуснете ме, брат ми ще ви избие, Джайм ще ви изкорми от гьрлото до путката, пуснете ме. Аз съм кралицата!

— Кралицата трябва да се моли — каза септа Сколера, преди да я оставят гола в студената мрачна килия.

Не беше хрисимата Марджери да навлече тъпата им риза и да се примири с този плен. „Ще ги науча какво значи да вкараш лъв в клетка“, помисли си. Разкъса ризата на сто къса, грабна каната с вода и я натресе в стената, после направи същото с нощното гърне. След като не влезе никой, заблъска с юмруци по вратата. Ескортът й беше долу на площада: десет гвардейци на Ланистър и сир Борос Блънт. „Само да чуят и ще дойдат да ме освободят, и ще замъкнем Върховния врабец в Червената цитадела във вериги“.

Пищеше, риташе и виеше, докато не прегракна. Никой не й отвърна. Никой не дойде да я спаси. В килията стана още по-тъмно. И по-студено. Церсей започна да трепери. „Как могат да ме оставят така, без огън дори? Аз съм кралицата им“. Съжали, че бе разкъсала ризата, която й бяха дали. На сламеника в ъгъла имаше одеяло, изтъркано и тънко, от кафява вълна. Беше грубо и дращеше, но нямаше нищо друго. Церсей се сви под него, за да спре да трепери, и скоро потъна в изтощителен сън.

Събуди я нечия тежка ръка — разтърсваше рамото й. В килията беше черно като катран. Някаква грамадна грозна жена бе коленичила над нея, държеше свещ в другата си ръка.

— Коя си ти? — попита кралицата. — Да ме освободиш ли си дошла?

— Аз съм септа Унела. Дойдох да чуя изповедта ти за убийствата и прелюбодеянията, които си извършила.

Церсей избута ръката й.

— Главата ще ти взема. Да не си дръзнала да ме докоснеш. Махни се. Жената стана.