Лебедова песен [bg]

— Ама че велика армия! — ухили се младият мъж. — Шибана велика армия! — Кожата му почервеня, а челюстта му като че ли се изду. — Имате няколко оръжия и камиони и се смятате за войници? Вие сте лайна. — Странникът почти изкрещяваше думите си и едното синьо око стана бледосиво. — Какъв ти е рангът? — обърна се към полковника.

Всички мълчаха, защото бяха забелязали промяната. Накрая Алвин Мангрим, който се усмихваше, беше в добро настроение и вече се влюбваше в непознатия, отговори:

— Той е полковник!

— Полковник — повтори странникът. — Е, полковник, мисля, че дойде времето, в което Армията на съвършенството да бъде поведена от генерал на армията36. — В косата му се появи черна ивица.

Алвин Мангрим се разсмя и плесна с ръце.

— С какво изхранваш своите хиляда и шестстотин войници? — Странникът стана и мъжете около бюрото на Маклин отстъпиха назад, като се заблъскаха един в друг. Той щракна с пръсти, когато полковникът не му отговори достатъчно бързо. — Говори!

Маклин остана като втрещен. Никой друг освен виетконгските войници в онзи военнопленнически лагер не беше дръзвал да му говори така. Обикновено би разкъсал нахалника на парчета за подобно неуважение, но не можеше да спори с човек, който имаше лице като на топящ се хамелеон и носеше риза с къси ръкави, когато хората му мръзнеха в дебелите си палта. Изведнъж се почувства много слаб, сякаш този млад странник изсмукваше енергията и волята му. Непознатият привличаше вниманието му като магнит, а самото му присъствие изпълваше помещението със студени вълни, които се пресичаха като мразовити течения. Огледа се в търсене на някаква помощ от останалите, но видя, че са хипнотизирани и безпомощни… и дори Роланд се беше отдръпнал назад със стиснати до тялото му юмруци.

Младият странник наведе глава. Остана така около тридесет секунди. Когато отново я вдигна, лицето му беше станало приятно и двете му очи отново бяха сини. Само черната ивица не се беше махнала от къдравата му кестенява коса.

— Съжалявам — каза той с обезоръжаваща усмивка. — Днес не съм на себе си. Но наистина искам да науча с какво храните войниците си.

— Ние… ние отнехме консервираната храна… на Американското братство — отговори най-накрая Маклин. — Няколко сандъка с консервирана супа и яхния… няколко сандъка със зеленчуци и плодове.

— Колко време ще изкарате с тези запаси? Седмица? Две?

— Тръгнали сме на изток — сподели му Роланд, който се беше взел в ръце. — Към Западна Вирджиния. По пътя ще нападнем още селища.

— Към Западна Вирджиния? Какво има в Западна Вирджиния?

— Планина… на която живее Бог — отвърна капитанът. — Черната кутия и сребърният ключ. Брат Тимъти ще ни заведе. — Брат Тимъти беше корав, но се пропука под грижите на Роланд в черната каравана. Според брат Тимъти Бог разполагаше със сребърен ключ, който беше вкарал в някаква черна кутия и някаква порта се беше отворила в солиден камък. В Уоруик Маунтин — беше казал брат Тимъти — имало коридори, електрически светлини и бръмчащи машини, които карали разни магнетофони да се въртят, и тези машини говорели на Бог и му съобщавали числа и факти, които брат Тимъти не можел да разбере. Колкото повече Роланд мислеше за тази история, толкова повече се уверяваше в нещо много интересно: човекът, който се наричаше Бог, беше показал на брат Тимъти зала с мейнфрейм компютри37, които още бяха свързани към източник на електроенергия.