Лебедова песен [bg]

Роланд отстъпи настрани, когато доведоха мъжа. Други въоръжени войници бяха на пост в помещението, заедно с повиканите от Маклин капитани Кар и Уилсън, лейтенант Тачър, сержант Бенинг и ефрейтор Мангрим. Полковникът седеше зад бюрото си, а в средата на помещението беше оставен стол за странника. До него имаше малка масичка, на която гореше газена лампа.

— Сядай — нареди Роланд и мъжът се подчини. — Мисля, че всички можете да разберете защо държах да се срещнете с този човек — каза тихичко той. Светлината от газената лампа се отразяваше в червено в очилата му. — Точно така беше облечен, когато го намерихме. Каза, че ще разговаря само с полковник Маклин. Добре, господине, това е твоят шанс.

Странникът огледа помещението, а след това и всеки от мъжете в него. Погледът му се задържа малко по-дълго върху Алвин Мангрим.

— Хей! — каза ефрейторът. — Познавам те отнякъде, нали?

— Възможно е. — Странникът имаше груб и дрезгав глас като човек, който тъкмо се беше излекувал от болест.

Маклин го разгледа. Странникът беше млад мъж, на около двадесет и пет-тридесет години. Имаше къдрава кестенява коса и приятно голобрадо лице със сини очи. На ризата му бяха изобразени зелени папагали и червени палми. Полковникът не беше виждал такава риза от падането на бомбите насам. Това беше риза за тропически плаж, а не за мразовит следобед.

— Откъде, по дяволите, се пръкна? — попита го той.

Погледът на младия мъж срещна неговия.

— О, да — отвърна странникът. — Ти си главният, нали?

— Зададох ти въпрос.

— Донесох ти нещичко. — Младият мъж внезапно хвърли подаръка си на бюрото на полковника и на мига двама войници навряха дулата на автоматите си в лицето му. Маклин потръпна, защото си представи как го разкъсва бомба и тъкмо щеше да се хвърля на пода… но пакетът падна на бюрото му и се разтвори.

Онова вътре се търкулна върху картите му на Мисури.

Полковникът мълчеше и се взираше в петте кочана царевица. Роланд отиде до бюрото и взе единия от тях. Двама от офицерите го последваха.