Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Твърде много неща се бяха случили… но поне научих отговорите на някои въпроси. Не на всичките, естествено. Ала знаех достатъчно, за да утоля жаждата на разума си за момента… Вече имах известна представа какво бе ставало по време на отсъствието ми и по-добре разбирах какво се случваше сега, осъзнавах, че трябва да се направят някои неща, че трябва аз да ги направя… И някак си усещах, че знам повече, отколкото си давах сметка съзнателно, че вече разполагам с парчета, които ще паснат в оформящата се пред мен мозайка, стига само да ги позная, да ги отделя и да ги обърна по правилния начин. Ходът на събитията напоследък, особено днес, не ми бе позволил и миг за размишления. Ала сега някои от парчетата се завъртаха в странни посоки…
Вниманието ми бе привлечено от някаква промяна наоколо, едва доловим ефект от просветляването на най-високите въздушни слоеве. Като се обърнах, а после и се изправих, аз се вгледах в хоризонта. Над морето, на мястото, където трябваше да изгрее луната, се бе появило слабо сияние. Докато наблюдавах, се показа съвсем мъничка дъга от светлина. Облаците леко се бяха придвижили натам, но не достатъчно, за да будят безпокойство. Отместих поглед нагоре, ала феноменът над мен още не бе започнал. Все пак извадих картите си и отделих Фигурата на Бенедикт.
Забравил за умората, напрегнато се взирах в небето, докато луната бавно се издигаше над водата и хвърляше пътека от светлина върху вълните. Изведнъж на границата на видимостта високо над главата ми трепна неясно формирование. С усилването на светлината, тук и там проблясваше по някоя искра. Започнаха да се появят първите нежни като паяжина очертания. Вгледах се в картата на Бенедикт, потърсих контакт…
Студеното му изображение оживя. Видях, че се намира в залата на Лабиринта, застанал в центъра на рисунката. До левия му крак имаше запален фенер. Бенедикт долови присъствието ми.
— Коруин, време ли е?
— Не още. Луната изгрява. Градът едва започва да приема форма. Необходимо му е малко време. Исках просто да съм сигурен, че си готов.
— Готов съм — заяви той.
— Хубаво е, че се върна навреме. Научи ли нещо интересно?
— Ганелон ме повика веднага, щом разбрал какво е станало. Планът му изглеждаше добър, затова и съм тук. А колкото до Царството на хаоса, да. Струва ми се, че узнах някои работи…
— Един момент — прекъснах го аз.
Нишките лунна светлина бяха добили по-осезаем вид. Градът над главата ми вече имаше ясни очертания. Стълбата се виждаше вече в цялата си дължина, макар че на места изглеждаше по-неясна, отколкото другаде. Протегнах напред ръка, над второто стъпало, над третото…
Допрях четвъртото, хладно, нежно. Но като че ли леко поддаваше под натиска на пръстите ми.
— Стълбата е почти готова — казах на Бенедикт. — Смятам да я изпробвам. Стой нащрек.
Той кимна.
Тръгнах по каменните стъпала. Едно, две, три. После вдигнах крак и го положих върху четвъртото, призрачното. То леко се огъна под тежестта ми. Страхувах се да отделя и другия си крак, затова зачаках, като гледах луната. Вдишвах хладния въздух и светлината се усилваше, пътеката върху вълните ставаше по-широка. Щом вдигнах поглед, забелязах, че Тир-на Ногт е позагубил прозрачността си. Звездите зад него бяха станали по-бледи. Докато траеха тези промени, стъпалото под крака ми също се втвърди. Пластичността му изчезна. Почувствах, че би могло да издържи пълната ми тежест. Като плъзнах поглед по дължината на Стълбата, видях, че е съвсем цяла, някъде искряща, другаде прозрачна, ала непрекъсната чак до безмълвния град, увиснал над морето. Вдигнах и другия си крак и го поставих върху четвъртото стъпало. Ако пожелаех, още няколко стъпки щяха да ме отведат по този небесен ескалатор до мястото, където мечтите, страховете и неясните пророчества се сбъдваха, до осветения от лунна светлина град, където амбициозните желания се изпълняваха, времето се изкривяваше и царстваше бледа красота. Върнах се обратно и пак погледнах към луната, сега пазеща равновесие върху мокрия ръб на света. На сребристата й светлина се взрях във Фигурата на Бенедикт.
— Стълбата е устойчива, луната изгря.