Тревожна кръв [bg]

Под показанията имаше фотокопие на касовата бележка на Айрийн: „Маркс енд Спенсър“, три артикула на обща цена 4,73 лири.

Из показанията на Джоузеф Бренър пред Талбът:

Тръгнах си от медицинската служба в обичайния час, защото бях обещал на сестра ми да си бъда у дома за вечеря. Доктор Бамбъро любезно се съгласи да приеме дошъл по спешност пациент, тъй като по-късно имаше среща с приятелка в района. Нямам представа дали доктор Бамбъро е имала лични неприятности. Отношенията ни бяха чисто професионални. Не познавам никого, който би искал да ѝ причини зло. Спомням си, че един от пациентите ѝ беше изпратил за нея малка кутия шоколадови бонбони, но не мога да твърдя със сигурност, че бяха от Стив Даутуейт. Не поз­навам господин Даутуейт. Доктор Бамбъро изглеждаше недоволна, когато Дороти ѝ даде шоколадовите бонбони, и накара Глория, рецепционистката, да ги хвърли право в кош­чето за смет, макар че по-късно ги извади от там. Много обичаше сладко.

Страйк влезе в кабинета и постави банкнота от пет лири на бюрото пред Робин.

– За какво е това?

– Имахме облог дали ще удължат едногодишния срок, ако сме открили съществени следи – припомни той. – Аз казах, че ще го направят, а ти, че няма.

– Не искам да взема парите – отвърна Робин и остави петачката където си беше. – Има още две седмици.

– Но те току-що...

– Платили са до края на месеца. Аз няма да спра.

– Не бях ли достатъчно ясен преди малко? – намръщи се Страйк. – Не се занимаваме повече с Ричи.

– Да, знам – отвърна Робин и отново погледна часовника си. – След час трябва да сменя Анди. Най-добре да тръгвам.

След като Робин излезе, Страйк върна фотокопираните документи в кашоните от полицейското досие, които още седяха под бюрото, после излезе в офиса отпред при Пат, захапала електронна цигара между зъбите си.

– Изгубихме двама клиенти – съобщи ѝ той. – Кой е следващият в списъка с чакащи?

– Онзи футболист – отвърна Пат и отвори на монитора си файл, за да покаже на Страйк известно име. – Ако искаш да заместиш и двамата, чака още онази изискана дама с чихуахуато.

Страйк се поколеба.

– Засега ще поемем само футболиста. Би ли позвънила на сек­ретаря му да кажеш, че съм свободен утре по всяко време, за да получа подробностите?

– Събота е – припомни Пат.

– Знам – вдигна рамене Страйк. – Аз работя в уикендите, а се съмнявам, че той би искал някой да го забележи, че влиза тук. Предай, че не възразявам да отида у тях.

Той се върна във вътрешния кабинет и отвори прозореца, за да пусне вътре следобедния въздух, натежал от изгорели газове, и типичната лондонска миризма на топли тухли и сажди, днес примесена с лъх на листа, дървета и трева. Беше изкушен да запали цигара, но се въздържа от уважение към Пат, тъй като я бе помолил да не пуши в офиса. Напоследък почти всички клиенти бяха непушачи и той се опасяваше, че офис, вонящ на пълен пепелник, би създал лошо впечатление. Наведе се над перваза и се загледа в минувачите по Денмарк Стрийт, отправили се да напазаруват или да пийнат, като с половин ухо слушаше разговора на Пат със секретаря на футболиста от Висшата лига, но най-вече мислеше за Марго Бамбъро.