Еликсир в Ада [bg]

Трябваше да си направи почивка, защото все пак беше страшно изморен, въпреки че новото занимание му беше приятно. Колоезденето го извади от релсите. Като пресметнеше колко километра бе навъртял за един ден, направо косите му настръхваха. Естествено, Градът не беше чак толкова голям, колкото би си помислил човек. Още през 1944 година един учен бе изчислил, че ако строят всички хора на Земята в редица, опирайки лицата им в тиловете, те щяха да заемат едва територията на херцогство Люксембург.

Дума да няма — мащабите на Града бяха съвсем прилични, но за да отиде от единия до другия му край с влак-стрела, на човек му трябваха близо три месеца. Затова и всички местни автомобили имаха специален ускорител, който по мощност беше близък до реактивния двигател, така че нямаха никакъв проблем да вдигнат до петстотин километра в час по шосето. С ускорители разполагаха дори и велосипедите. Друг е въпросът как можеше да се добереш до отдалеченото шосе през чудовищните задръствания в Града.

Краката му, уморени от въртенето на педалите, продължаваха да тръпнат от слабата пулсираща болка и убиецът се обърна бавно на другата страна, шумолейки с чаршафите. Какво пък… Новата партида еликсир беше скрита на сигурно място и на този етап нямаше за какво да се тревожи. Още повече че успя да се справи навреме с носфератуса.

Стисна плата, той изхрущя и не остави никакво съмнение, че поддържаните му нокти се впиха в дланта му дори през него. О-о-о… Как можа да се издъни така? Как можа да обмисли всичко, да си сложи ръкавиците предварително, да не остави в стаята на убитата нито една следа, нито една прашинка, никаква диря и да забрави на видно място най-важното — огромния букет цветя! Да, беше остарял, нямаше съмнение, че бе остарял. Продължителната липса на практика съсипваше и най-добрата квалификация и когато един дявол остаряваше, той се превръщаше в ангел.

Както и да е. Той ликвидира основния свидетел, а без него на копоите щеше да им е много трудно да установят кой и защо беше купил онези рози във Вампирския квартал. Той се усмихна, без да отваря очи. В момента нямаше нужда да се самобичува, защото никой не беше застрахован от грешки. И без носфератуса можеше да намери човека, през чиито ръце минаваха куриерите, тъй като знаеше и телефонния му номер, и паролата. Жалко, че се налагаше да почака. Трябваше час по-скоро да тръгне на лов и отново щеше да се зареди с дозата адреналин, от която се изпотяваше, мускулите на тялото му потръпваха, а в устата му се появяваше странен вкус.