Погребани тайни [bg]

— Погледни — казах аз.

— Какво?

— Няма големи меки дивани.

— Да, но…

— А до прозореца изобщо няма столове. Нали?

Тя се втренчи във витрината. Преструваше се — беше съвсем наясно, че я бях хванал в поредната лъжа.

— Виж, той просто щеше да й направи кефа — каза тя с монотонен, лишен от емоция глас, извади цигара и я запали. — Направих й услуга, тя никога не е имала сериозна връзка.

— Каква приятелка си само — не се сдържах аз. — Не бих желал да съм ти враг. Знаела си, че Алекса вече е била отвличана и още е травмирана от случката. Срещаш се с някакъв мъж или може би вече си го познавала, и го уреждаш с така наречената си най-добра приятелка. Мъж, който смяташ за хлъзгав. Мъж, който е сипал наркотик за изнасилване в питието й, вероятно с твое знание, и я е отвлякъл. И може би я е убил.

До нас спря дълга черна лимузина. Не си поплювах и бях сигурен, че тя ще реагира, просто не очаквах точно тази реакция.

Тейлър издуха облаче дим и отметна косите си назад.

— Можеш да докажеш само, че съм отишла в „Грейбар“ с някакъв мъж. За останалите глупости само налучкваш.

Задният прозорец на лимузината гладко се плъзна надолу и в мен се втренчи мъж, когото разпознах — спретнат, със сако от туид, папийонка и кръгли очила с рогови рамки. Казваше се Дейвид Шектър и беше известен бостънски адвокат, от онези, които познават всички големи играчи, и които знаят кой конец да дръпнат, за да уредят нещо. Беше съвършено безскрупулен и не беше никак разумно да му се изправяш на пътя. До него на задната седалка седеше сенатор Ричард Армстронг.

— Тейлър — нареди той, — качвай се!

— Сенаторе — казах аз, — дъщеря ви е замесена в изчезването на Алекса Маркъс.

На лицето на Армстронг не се изписа нито изненада, нито недоверие. Той се обърна към адвоката си, сякаш за да се посъветват, а Тейлър отвори вратата и се вмъкна вътре. Направих последен опит да я трогна.

— Мислех, че си най-добрата й приятелка.

— Не мисля, че ще ми е трудно да си намеря друга — с усмивка ми отвърна тя и аз изтръпнах.

Лимузината беше голяма и просторна и Тейлър седна срещу баща си. Дейвид Шектър се наведе напред и ми направи знак да се приближа.

— Господин Хелър — каза той, толкова тихо, че едва го чух. Това беше човек с власт, който беше свикнал да получава каквото иска, без никога да му се налага да повиши глас. — Сенаторът и дъщеря му не желаят да говорят повече с вас.

После той тръшна вратата, лимузината се отдалечи от тротоара и се вля в движението. Стиснах цигарата, за да я загася и я метнах в едно кошче. Отдавна бях отказал пушенето и не исках да започвам отново.

Блекберито ми иззвъня. Извадих го и видях номера на Маркъс.

— Ник! — каза той. — О, Ник, слава богу!

В гласа му се долавяше паника.

— Какво има? — попитах аз.

— Тя е при тях. Те…

Той не довърши. Чувах само дишането му.

— Маршал?

— Момиченцето ми, моята Лекси, отвлекли са я!