![Погребани тайни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/3/pogrebani-tajni-bg-download.jpg)
Погребани тайни [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Серия: Ник Хелър #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928553
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Погребани тайни [bg]». Краткое содержание книги:
„Ник Хелър, независим следовател, когото Джоузеф Файндър ни представи в „Изчезнал”, е човек, който бихте искали да е на ваша страна… Файндър ни показва привлекателен герой, но едновременно с това и приятен характер, защото не го превръща в супергерой. Сравнението с Джак Рийчър на Лий Чайлд е неизбежно, но Хелър никога не действа като самотен каубой. Той е достатъчно човек, за да търси и приема помощ… Препускайки заедно с него, вие ще искате още една глава, после още една и още една. Знаете, че той ще успее, но имате нужда да разберете как.” „Вашингтон поуст”
— Не — отвърнах. — Регистрационният му номер.
Номерът, разбира се, щеше да бъде записан на билета му, но исках да бъда абсолютно сигурен. Камерата точно пред мястото, където чакаха пиколата, го беше запечатала съвършено ясно.
Името, записано на билета, беше Коста. Беше пристигнал в 9:08, преди момичетата. Наджи извади няколко снимки на Кса и Тейлър с мъжа, включително едри планове на лицето му от различни ъгли и ги записа на диск. Накарах го да ми направи няколко копия, после седнах пред компютъра и изпратих част от кадрите с Коста на Дороти.
Дифендърът беше паркиран пред хотела. Качих се и се обадих на Дороти. Щом вдигна, бързо й разказах какво съм видял и й продиктувах регистрационния номер от Масачузетс, като я помолих да запише името и адреса на собственика, както и всичко друго, което успее да намери. Дадох й името му — Коста — предупредих я, че вероятно е фалшиво и я помолих да си провери електронната поща. Вече го беше направила. Казах й, че според началника на охраната мъжът може да е пласьор на наркотици. После изкарах колата от паркинга, но три пресечки по-нататък внезапно ми хрумна още нещо и се върнах в хотела. Този път не си загубих времето с хлапето с еднодневната брада на рецепцията и отидох право при Наджи.
— Извинете — казах аз. — Още нещо.
— Разбира се.
— Ягуарът — на билета пише, че е пристигнал в девет часа и осем минути.
— Да?
— Искам да видя записа от станцията на пиколата по това време.
За по-малко от минута Лио намери видеото, което ми трябваше и аз видях как очуканият ягуар спира до тротоара малко по-рано вечерта, и от него излиза Коста.
Тогава видях нещо, което не очаквах. Другата врата се отвори и от колата излезе още един човек. Жена.
Тейлър Армстронг.
22
— Алекса — каза гласът, — моля те, спри да крещиш. Няма кой да те чуе. Разбираш ли?
Тя се опита да преглътне.
— Разбираш ли, когато се паникьосаш или закрещиш, започваш да дишаш много по-бързо, което изчерпва много по-бързо кислородния ти запас.
Акцентът му беше недодялан, но гласът му звучеше равно и делово, което я плашеше още повече.
— Не, не, не, не, не… — занарежда тя със слабо, детско гласче и си помисли: „Това не се случва на мен. Всъщност не съм тук. Това не е истина.“
— Отравянето с въглероден диоксид не е приятно, Алекса. Имаш чувството, че се давиш. Ще умреш бавно и болезнено, ще изпаднеш в конвулсии и органите ти ще откажат един по един. Това не е спокойна смърт, Алекса. Уверявам те, че не искаш да умреш така.
Капакът на ковчега беше на пет, може би на седем сантиметра от лицето й. Това я ужасяваше най-много — беше толкова близо. Тя отчаяно се опита да си поеме въздух, но можеше да диша само на малки глътки. Представи си малкото джобче в най-горната част на дробовете й, а после въздуха в тях — като вода, която бавно изпълва херметически затворено помещение в някой филм на ужасите, докато джобчето с въздух се свива до два, може би три сантиметра.
Цялото й тяло бясно се разтресе. Намираше се в капан на три метра под земята, под тонове пръст, в този миниатюрен сандък, в който едва успяваше да се раздвижи, а въздухът всеки момент щеше да свърши.
Алекса задраска по копринената материя над главата си като обезумяла. Разкървавените й, пулсиращи от болка пръсти докоснаха студения метал и разкъсаха плата, който увисна и започна да гъделичка бузите и очите й. Тя трепереше неконтролируемо.
— Слушаш ли ме, Алекса?
— Моля ви! — прошепна тя. — Моля ви, не го правете! Моля ви!
— Алекса? — каза гласът. — Виждам те. Точно над главата ти е монтирана камера. Освен това те чувам през микрофона. Предаването стига до нас по интернет. Когато се обърнеш към баща си, той също ще те вижда и чува.
— Моля ви, нека говоря с него!
— Да, разбира се. Съвсем скоро. Първо обаче нека се уверим, че знаеш какво да му кажеш и как да му го кажеш.
— Защо правите това? — заплака тя, като едва успяваше да говори заради хлиповете. — Не е нужно да го правите!
— Ако си кажеш репликите правилно и баща ти ни даде каквото искаме, ще бъдеш свободна след броени часове. Свободна, Алекса!
— Той ще ви даде всичко, моля ви, само ме пуснете веднага, боже, моля ви, какво бих могла да ви направя?
— Алекса, трябва да ме слушаш.
— Заключете ме в стая или в килер, ако искате. Не е нужно да правите това, Господи, моля ви, не правете това…
— Ако направиш каквото те помолим, ще те пуснем веднага.
— Ти си гаден звяр! Знаеш ли какво ще ти се случи, когато те хванат? Имаш ли представа, ненормален психопат такъв?