![Погребани тайни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/3/pogrebani-tajni-bg-download.jpg)
Погребани тайни [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Серия: Ник Хелър #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928553
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Погребани тайни [bg]». Краткое содержание книги:
„Ник Хелър, независим следовател, когото Джоузеф Файндър ни представи в „Изчезнал”, е човек, който бихте искали да е на ваша страна… Файндър ни показва привлекателен герой, но едновременно с това и приятен характер, защото не го превръща в супергерой. Сравнението с Джак Рийчър на Лий Чайлд е неизбежно, но Хелър никога не действа като самотен каубой. Той е достатъчно човек, за да търси и приема помощ… Препускайки заедно с него, вие ще искате още една глава, после още една и още една. Знаете, че той ще успее, но имате нужда да разберете как.” „Вашингтон поуст”
— О, боже мой! — изпъшка Маркъс. — О, боже мой! Сложили са снимката й, така че всеки да може да я види? Какво… какво се опитват да постигнат?
Зелените букви над снимката на Алекса гласяха „Чат“.
— Чат ли? — каза той. — Какво е това, с кого ще чатя? Какво, по дяволите…?
Дороти кликна, появи се логин прозорец. Тя вписа потребителското име и паролата, които му бяха изпратили. Известно време не се случи нищо. Тя се наведе към лаптопа си, а Маркъс и аз се доближихме до монитора, за да гледаме. Внезапно се отвори голям прозорец с друга снимка на Алекса, която обаче явно бе направена наскоро.
Тя сякаш спеше. Очите й бяха затворени, а с размазаният под тях грим приличаше на енот. Косата й беше сплъстена. Изглеждаше ужасно.
Внезапно осъзнах, че това не е статична снимка, а жив видеопоток. Виждаше се как тя леко помръдва в съня си. Видеото беше с качеството на снъф филм — камерата беше твърде близо до лицето й, образът — зърнист, а осветлението — странно зеленикаво, сякаш снимаха с инфрачервена камера. Това означаваше, че Алекса е на тъмно.
Чу се висок металически глас:
— Алекса, събуди се! Време е да кажеш „здравей“ на баща си.
Мъжки глас със силен акцент, може би източноевропейски.
Клепачите й се вдигнаха и тя се втренчи напред с широко отворени очи и зяпнала уста. Маркъс ахна.
— Тя е! — каза той, сигурно защото не му хрумна нищо друго. После добави: — Жива е. Всемогъщи боже, жива е!
Очите на Алекса ще стрелкаха насам-натам, неспокойни, пълни с паника. Лицето й ми се стори някак различно, макар че не можех да разбера точно защо.
— Татко?
Маркъс стана и изкрещя:
— Лекси, миличка! Тук съм!
— Не може да ви чуе — каза Дороти.
— Татко? — повтори Алекса.
Гласът каза:
— Можеш да говориш, Алекса!
Думите й се изляха в припрян, висок крясък:
— Татко, о, Боже, моля те, държат ме в един…
Звукът внезапно прекъсна и гласът с акцента каза:
— Следвай сценария точно, Алекса, или никога повече няма да говориш нито с баща си, нито с когото и да било!
Тя крещеше с изчервено лице и изпъкнали очи и въртеше глава, но ние не чувахме нищо и след десетина секунди прозорецът почерня.
— Не! — извика Маркъс, скочи от стола като изстрелян с катапулт и заопипва екрана с пръсти. — Детенцето ми! Детенцето ми!
— Връзката прекъсна — каза Дороти. Видеото отново се беше превърнало в училищната снимка на Алекса, сладкото момиченце с бретона и лентата. — Тя не му съдейства. Опитваше се да ни каже нещо, може би къде се намира.
Маркъс видимо се олюляваше на омекналите си крака, на лицето му се четеше ужас.
— Съмнявам се, че се опитваше да ни каже това — казах аз. — Очевидно си имаме работа с професионалисти. Никога не биха й позволили да види къде я водят.
Хвърлих поглед към лаптопа на Дороти и видях колона от бели числа на черен фон, които хвърчаха твърде бързо, за да ги разчета.
— Какво засече? — попитах аз. — Можеш ли да разбереш откъде идва сигналът?
Тя поклати глава.
— Изглежда CamFriendz е във Филипините, вярваш или не. Видеопотокът идва оттам, така че и това е задънена улица. Сигурно имат безплатен акаунт, може да се намират навсякъде по света.
Маркъс отново се олюля и аз го хванах, преди да се строполи на пода. Не беше припаднал, поне не напълно, и аз внимателно го настаних на стола.
— Убиха я! — изрече тихо той и безизразно се взря в нищото.
— Не — казах аз. — Това не е в техен интерес, нужна им е за откупа.
Той простена и покри лицето си с ръце.
Дороти стана, извини се и каза, че иска да ни остави да поговорим насаме. Извади втори лаптоп от чантата си „Гучи“ и отиде в кухнята, за да се опита да проследи IP адресите.
— Очакваше нещо подобно, нали? — попитах аз.
— Всеки ден, Ник — отвърна тъжно той.
— След онова, което се случи с Алекса в мола „Чеснът Хил“.
— Да.
— Какво искат според теб?
Маркъс не отговори.
— Колкото и да ти поискат, би платил, за да си я върнеш, нали?
Сега той се взираше в нищото и не можех да разбера какво мисли. Наведох се към него и казах тихо:
— Недей. Ако се свържат с теб и поискат да им преведеш пари в сметка в чужбина, знам, че ще го направиш на секундата. Познавам те, но трябва да ми обещаеш, че няма да им се подчиниш. Не преди да си се консултирал с мен, за да се уверим, че всичко ще стане така, както трябва. Така трябва, ако искаш да ти я върнат жива.
Той продължи да се взира в нещо, което не беше в стаята.
— Маршъл? Искам думата ти.
— Добре.
— Така и не се обади на полицията, нали?