Дяволът не обича да чака [bg]

Бонд пресуши последните капки бърбън в чашата си точно когато самолетът зави за подхода към пистата. За брифинг по въпросите на Персия не бе останало време и той щеше да разчита за съвети и напътствия на шефа на местното бюро — Дариус Ализаде. Усети глухия удар от спускането на колесника и чу характерния нервен писък на хидравличните помпи, които отваряха клапите и задкрилките, за да убият скоростта на летящата машина. Под крилата на самолета се разкри същата гледка, каквато бе виждал стотици пъти на всички континенти: гъсто преплетени телефонни жици, върволица безлични малки коли по околовръстното шосе; всичко това в миг отстъпи място на бясно тичащата в обратната посока бетонна лента с множество продълговати черни следи от гуми, след което самолетът се разтърси на два пъти от допира на задните и предните колела с пистата при безупречно изпълненото кацане и накрая салонът се изпълни с гръмотевичен рев от превключилите на обратна тяга двигатели.

Още на слизане от самолета Бонд усети страшната жега в тази пустинна страна. В терминала нямаше климатик и когато митническият служител драсна с тебешир по една чертичка върху пътните му чанти, той вече плуваше в пот. При преминаване през граничния контрол на САЩ Бонд ползваше британски дипломатически паспорт — № 0094567, но всеки път му ставаше неприятно, че името му трябва да се подава до централата на ЦРУ в Лангли, за да получи разрешение за влизане. Дори най-малката следа от присъствието му — от самото му съществуване в даден момент в дадена точка на света — му причиняваше усещане за несигурност. Паспортът, който показа при пристигането си в Техеран на сериозния мустакат граничен служител в стъклената будка, го идентифицираше като Дейвид Съмърсет — директор на компания. Това беше псевдонимът, който още Дарко Керим му бе дал в Истанбул, и той го ползваше в памет на Дарко — верния другар, пожертвал живота си, помагайки му да избяга от лапите на СМЕРШ.

След като смени малко валута, Бонд излезе от летището, качи се в едно такси и даде на шофьора името на хотел в центъра на града. Подстъпите към Техеран бяха сиви и безлични. Фабрични комини, бълващи гъст черен дим към небето, неугледни ръбести небостъргачи, къщи с кубична форма, широки асфалтирани булеварди с два реда дървета — почти нищо не отличаваше столицата на Персия от който и да било съвременен град, ако не се брояха купчините лимони, които се мяркаха тук-там, струпани направо край пътя.