Цар Плъх

Дейвън спря и скърцането на патериците му заглъхна. Клекалото бе направено от изкривено парче ламарина. Той гледаше как урината му лъкатуши към ниския край, после скача от ръждивия улей в големия варел и образува нечиста пяна по повърхността. Спомни си, че скоро ще събират варелите. И този ще го вземат, а сетне, заедно с другите, ще го отнесат в градините. Там ще смесят съдържанието му с вода и после най-грижливо, чаша по чаша, ще излеят сместа в корените на растенията, обожавани и зорко пазени от мъжете, които отглеждаха храната на лагера. Този тор ще направи още по-свежи зеленчуците. Дейв мразеше зеленчуци, но те бяха храна, а човек трябваше да се храни. Лек ветрец изстуди потта по гърба му и донесе аромата на морето, от което ги деляха три мили, три светлинни години.

Радиото работеше идеално и той бе доволен от себе си. Спомни си как съвсем внимателно беше изрязал тънка тресчица от гредата, а после издълба отдолу петнадесетсантиметрова дупка. Как извърши всичко това съвсем тайно. Как отидоха цели пет месеца, докато вгради радиото — работеше през нощта и в ранни зори, а спеше през деня. Как капачката прилепваше така плътно, че когато се натрупа по ръбовете и прах, очертанията не се забелязваха дори и при най-внимателен оглед. И как дупчиците за иглите също ставаха невидими, когато в тях имаше прах.

Мисълта, че той, Дейв Дейвън, пръв в лагера чува новините, го караше да се чувства горд. И изключителен. Независимо че нямаше крак. Именно той един ще чуе, че войната е свършила. Не само войната в Европа, но и тяхната — в Тихия океан. Чрез него лагерът бе свързан със света и той знаеше, че ужасът, потта и страданието му не са били напразни. Само той, Спенс, Кокс, Питър Марлоу и двама английски полковници знаеха къде точно е радиото. Това бе разумно, защото колкото по-малко са посветените, толкова по-малка е опасността. Опасност, разбира се, пак съществуваше. Винаги имаше дебнещи очи, на които не можеш да се довериш. Винаги имаше опасност някой да стане доносник или неволно да се изпусне.