Цар Плъх

— Доста е опасно да се довериш на толкова хора — отбеляза Питър Марлоу.

— Зависи дали ги познаваш.

— Е, да, вярно е. Тоя човек наистина ли ходи в селото?

— Така разправя.

— Дори Сюлейман не би се решил на подобно нещо.

— Кой?

— Сюлейман. Малаецът, с когото говорех днес следобед.

— Като че беше преди година — каза Царя.

— И на мен така ми се струва.

— Какво търси човек като Сюлейман в тая дупка, по дяволите? Защо не е духнал след края на войната?

— Хванали го на Ява. Събирал каучук в плантацията на Мак. Мак е единият от моята група. Та частта на Мак, Малайския полк, ги прехвърлили от Сингапур на Ява. Като свършила войната, Сюлейман трябвало да остане с другите пленници.

— Глупости, можел е да хлътне сред навалицата. Такива като него с лопата да ги ринеш там.

— Местните биха го разпознали на секундата и най-вероятно са щели да го предадат.

— Ами тия приказки за взаимопомощта… това де, „Азия за азиатците“ и тям подобни?

— Празни лозунги и нищо повече. Яванците също не спечелиха кой знае какво от цялата работа. Не се ли подчиняваха, и за тях нямаше прошка.

— Не те разбирам.

— През четирийсет и втора есента попаднах в един лагер край Бендунг — обясни Питър Марлоу. — Намираше се в планинската част на Ява, насред острова. По това време при нас имаше много индонезийци и немалко яванци — все от холандската армия. Естествено, пленничеството тежеше най-много на яванците, защото повечето от тях бяха от Бандунг, а жените и децата им живееха отвъд телената ограда. Беше им станало навик да прескачат до вкъщи за през нощта, а преди изгрев се прибираха. Лагерът не се охраняваше кой знае колко, затова не им беше трудно. За нас, европейците, обаче излизането криеше много опасности, защото яванците веднага те предаваха на японците и човек направо си отиваше. Един ден японците разпространиха заповед, че когото хванат извън лагера, ще бъде разстрелян. Естествено, яванците решиха, че това не се отнася за тях — бяха им казали, че след седмица-две, тъй или иначе, ще ги пуснат. Една сутрин хванаха седмина. На другия ден ни строиха навън — до последния човек. Изправиха яванците до стената и ги разстреляха. Ей тъй, пред очите ни. Погребаха седемте трупа с военни почести — там, където паднаха. После японците направиха градинка около гробовете: засадиха цветя, сложиха бяла ограда околовръст и надпис на малайски, японски и английски: „Те умряха за родината си“.