Цар Плъх
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #4
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станислава Вергилова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Цар Плъх». Краткое содержание книги:
— Доста е опасно да се довериш на толкова хора — отбеляза Питър Марлоу.
— Зависи дали ги познаваш.
— Е, да, вярно е. Тоя човек наистина ли ходи в селото?
— Така разправя.
— Дори Сюлейман не би се решил на подобно нещо.
— Кой?
— Сюлейман. Малаецът, с когото говорех днес следобед.
— Като че беше преди година — каза Царя.
— И на мен така ми се струва.
— Какво търси човек като Сюлейман в тая дупка, по дяволите? Защо не е духнал след края на войната?
— Хванали го на Ява. Събирал каучук в плантацията на Мак. Мак е единият от моята група. Та частта на Мак, Малайския полк, ги прехвърлили от Сингапур на Ява. Като свършила войната, Сюлейман трябвало да остане с другите пленници.
— Глупости, можел е да хлътне сред навалицата. Такива като него с лопата да ги ринеш там.
— Местните биха го разпознали на секундата и най-вероятно са щели да го предадат.
— Ами тия приказки за взаимопомощта… това де, „Азия за азиатците“ и тям подобни?
— Празни лозунги и нищо повече. Яванците също не спечелиха кой знае какво от цялата работа. Не се ли подчиняваха, и за тях нямаше прошка.
— Не те разбирам.
— През четирийсет и втора есента попаднах в един лагер край Бендунг — обясни Питър Марлоу. — Намираше се в планинската част на Ява, насред острова. По това време при нас имаше много индонезийци и немалко яванци — все от холандската армия. Естествено, пленничеството тежеше най-много на яванците, защото повечето от тях бяха от Бандунг, а жените и децата им живееха отвъд телената ограда. Беше им станало навик да прескачат до вкъщи за през нощта, а преди изгрев се прибираха. Лагерът не се охраняваше кой знае колко, затова не им беше трудно. За нас, европейците, обаче излизането криеше много опасности, защото яванците веднага те предаваха на японците и човек направо си отиваше. Един ден японците разпространиха заповед, че когото хванат извън лагера, ще бъде разстрелян. Естествено, яванците решиха, че това не се отнася за тях — бяха им казали, че след седмица-две, тъй или иначе, ще ги пуснат. Една сутрин хванаха седмина. На другия ден ни строиха навън — до последния човек. Изправиха яванците до стената и ги разстреляха. Ей тъй, пред очите ни. Погребаха седемте трупа с военни почести — там, където паднаха. После японците направиха градинка около гробовете: засадиха цветя, сложиха бяла ограда околовръст и надпис на малайски, японски и английски: „Те умряха за родината си“.
— Шегуваш ли се?
— Говоря ти сериозно. Най-смешното беше, че на гроба японците поставиха почетен караул. И от този ден нататък всеки японски часови, всеки офицер, който минаваше покрай „могилата“, отдаваше чест. Абсолютно всеки. А в същото време, зададеше ли се най-прост японски войник, военнопленниците бяха длъжни да станат и да се поклонят. Забавиш ли се само миг, получаваш приклад по главата.
— Вижда ми се безсмислено… Това с градинката и козируването де.
— На теб може, но не и на тях. Такова е азиатското мислене. За тях това е напълно естествено.
— Как не. Напълно естествено!
— Затова не ги обичам — замислено продължи Питър Марлоу. — Страхувам се от тях, защото човек не може да ги разбере. Никога не си сигурен как ще реагират, никога.
— Не ги чаткам аз тия работи. Но иначе знаят цената на парата и в повечето случаи можеш да им имаш доверие.
— Виж, от това пък аз не разбирам — засмя се Питър Марлоу. — А, и още една случка, която видях със собствените си очи. В друг лагер на Ява — там все ни местеха, не беше като тука — но пак близо до Бандунг. Имаше там един от охраната — японец, но минаваше за по-свестен, защото не налиташе на бой за щяло и нещяло като другите. Та тоя японец — ние му викахме Слънчо, понеже винаги се усмихваше — много обичаше кучета и като обикаляше из лагера, около него все се въртяха по пет-шест песа. Любимката му беше една овчарка. Един ден тя роди кученца — най-сладките същества, които можеш да си представиш, и Слънчо място не можеше да си намери от радост, дресираше кученцата, галеше ги и си играеше с тях. Като проходиха, направи им каишки от канап и непрекъснато ги водеше със себе си из лагера. Веднъж пак бе помъкнал нанякъде кученцата, ама едно от тях все гледаше да приседне — нали ги знаеш палетата, бързо се уморяват. Слънчо го потътри малко по земята, след това го дръпна по-рязко. Кучето изквича, но се запъна на място. — Питър Марлоу замълча и си сви цигара. После продължи: — Тогава оня хвана здраво канапа и започна да върти палето над главата си. Завъртя го десетина пъти и все се смееше, сякаш бе измислил страхотна шега. Когато квичащото куче набра инерция, Слънчо го завъртя още веднъж и пусна канапа. Палето отхвърча най-малко на двайсетина метра във въздуха и като падна на спечената земя, се пръсна като зрял домат.