Цар Плъх

— Добре — въздъхна той накрая, когато установи, че кореецът наистина му е дал петстотин долара. — Ichi bon.

Турасан кимна. Беше дребен, набит човечец с плоско и кръгло като месечина лице, лъснал два реда златни зъби. Пушката му стоеше небрежно подпряна на стената зад тях. Той взе автоматичната писалка „Паркер“ и отново внимателно я разгледа. Белият фирмен знак беше на лице, а перото бе златно. Турасан приближи писалката до светлината и я огледа, за да се увери още веднъж, че на перото е изгравирано 14 карата.

— Ichi bon — изсумтя накрая кореецът и пое въздух през зъби. Той също бе приел изражението „пак ме излъгаха“ и криеше задоволството си. За такава писалка без никакви затруднения щеше да измъкне поне хиляда японски долара от китайците в Сингапур.

— Ти си дяволски Ichi bon търговец — унило рече Царя. — Следващата седмица може би Ichi bon часовник. Но ако няма пари, няма часовник. Трябва и аз да изкарам нещо.

— Това много нещо. — Турасан посочи с глава купчинката банкноти. — Часовник скоро?

— Може би.

Турасан извади цигарите си. Царя взе една и изчака кореецът да му подаде огънче. После Турасан засмука въздух през зъби за последен път и лъсна пак златната си усмивка. Нарами пушката си, поклони се и изчезна в тъмнината.

Захапал цигарата, Царя сияеше. „Добра работа свършихме — мислеше си той. — Петдесет долара за писалката, сто и петдесет за оня, дето подправи фирмения знак и гравира перото, и триста печалба.“ Цветът на перото щеше да избелее най-много за седмица, но за това хич не го беше грижа. Знаеше, че дотогава Турасан ще я е продал на някой китаец.

Царя се прекрачи през прозореца обратно в бараката.

— Благодаря ти, Макс. Можеш да си лягаш — каза той тихо, защото почти всички вече спяха, и извади две десет доларови банкноти: — Едната е за тебе, а другата за Дайно.

Обикновено не плащаше толкова много за толкова кратка работа, но тази вечер преливаше от щедрост.

— Страшен си! — благодари Макс. После изскочи навън, каза на Дайно, че е свободен, и му даде десетте долара.

Царя сложи кафеника на горещия котлон. Съблече се, окачи панталоните си над леглото и пъхна ризата, бельото и чорапите в торбата за мръсни дрехи. Сложи си чиста, избелена от слънцето набедрена препаска и се мушна под мрежата.

Докато чакаше да заври водата, отново прехвърли през ума си какво бе свършил от сутринта. Първо ронсъна. Успял бе да свали първоначалната цена на петстотин и петдесет долара, от които десет процента, или значи петдесет и пет долара, по правило оставаха за него като комисион, а после капитан Бръф включи запалката в описа на вещите му като „спечелена на покер“. След време щеше да вземе за нея с лекота поне девет стотака, така че сделката си я биваше. „Както вървят нещата — реши той, — най си е добре колкото може повече мангизи да са в стока!“ Второ — сложил бе началото на търговията с обработения тютюн. Всичко вървеше според очакванията му — американците до един се бяха съгласили да му помагат в продажбата, а връзките му сред австралийците и англичаните се изложиха. Но това също влизаше в сметките. Вече бе уредил да купи десет килограма суров японски тютюн от Ли — китаеца, който въртеше магазина в лагера, — и то с добра отстъпка. Австралийците бяха решили, че могат да отделят една от печките в кухнята за по един час на ден, така че цялото количество да се приготвя наведнъж под надзора на Текс. Всички щяха да работят на процент и затова единственият му разход бе покупката на суровината. Скоро обработеният тютюн ще бъде готов и американците ще почнат да го продават. Ако нещата вървяха по план, печалбата му нямаше да падне под сто процента. И това си беше напълно справедливо. След като потръгнеше работата с тютюна, вече спокойно можеше да се захване и с диаманта…