Цар Плъх

— Тъй вярно, сър — отвърна Грей.

Виждал бе Ларкин и другите австралийски офицери да се ровят из праха наравно с подчинените си, да се палят и да ругаят като най-прости редници. Нищо чудно, че дисциплината в лагера бе лоша.

— Кажете на полковник Смедли-Тейлър, че аз ще се заема с тях, хубавичко ще се заема, бога ми!

— Жалко за запалката на Марлоу, а, сър? — подметна Грей и впи очи в Ларкин.

Спокойният поглед на Ларкин внезапно стана леден:

— Глупава история, нали? Трябвало е да бъде по-внимателен.

— И аз така смятам, сър — отвърна Грей след многозначителна пауза. „Какво пък — помисли си той, — струваше си да пробвам. А Ларкин и Марлоу могат да вървят по дяволите и двамата! Времето работи за мен.“ Тъкмо се канеше да козирува и да се отдалечи, когато едно страхотно хрумване го закова на място. Той овладя обзелото го вълнение и небрежно подхвърли:

— А между другото, сър, носи се слух, че някой от австралийците имал пръстен с диамант. — Грей изчака изречението да се вреже в съзнанието им, после добави: — Не знаете ли случайно нещо?

Очите на Ларкин лежаха дълбоко под рошавите вежди. Преди да отговори, той хвърли съсредоточен поглед към Мак.

— Чух нещо такова, но доколкото знам, не е никой от моите хора. Защо?

— Просто питам, сър — отвърна Грей с мрачна усмивка.

— Сигурно ви е ясно, че такъв пръстен е като бомба със закъснител и за собственика, пък и за много други. Затова ще е най-добре да стои под ключ.

— Нищо подобно, приятелю — намеси се Питър Марлоу и в думите му прозвуча едва загатната ирония. — Ако този пръстен наистина съществува, в което се съмнявам, точно това не бива да се прави. Ако всеки знае къде е, доста хора ще искат да си опитат късмета, пък и японците ще го задигнат още щом чуят за него.

— И аз така смятам — замислено рече Мак.

— Най-добре е да си стои там, където е — на ничия земя — заключи Ларкин. — М без това сигурно е само слух.

— Дано — каза Грей, вече напълно убеден, че предположението му е било основателно. — Но слухът е доста настойчив.

— Не е никой от моите хора. — Умът на Ларкин работеше трескаво. Грей като че ли знаеше нещо. Кой можеше да е? Кой?

— Е, ако чуете нещо, сър, обадете ми се. — Грей стрелна презрителен поглед към Питър Марлоу и добави: — Аз обичам да пресичам злото от корен.

Той козирува на Ларкин, кимна на Мак и се отдалечи. В бараката се възцари напрегната тишина.

— Странно защо отвори дума за пръстена? — въпросително погледна Ларкин към Мак.

— И аз това се чудя — отвърна той. — Видя ли как му светеха очичките?

— Спор няма! — каза Ларкин, а бръчките на лицето му изглеждаха по-дълбоки от друг път. — Грей е прав за едно: тоя диамант може да струва кръвта на много хора.

— Слухове, полковник, празни слухове — рече Питър Марлоу. — Никой не може да опази такова нещо толкова време. Просто не е възможно.