Убийствено просто

О, Господи. Толкова съм гладен.

Отклони мислите си от храната, от болката в стомаха, която беше толкова силна, сякаш собствените му стомашни киселини разяждаха вътрешностите му. Някъде в пулсиращия му череп мозъкът напомняше за нещо, което беше чел; беше за вид жаби или крастави жаби — не можеше да се сети в момента, — които носеха малките си в стомаха, а не в утробата. По някаква причина стомашните киселини не вредяха на бебетата.

Какво пречи на хората да смелят собствените си стомаси?, внезапно му мина през главата. Умът му препускаше бясно и си спомняше какви ли не неща.

Спомняше си, че преди години беше чел теория за циркадните ритми16. Всички други организми на планетата живеят на двайсет и четири часов цикъл, но не и хората — средната продължителност на нашия е двайсет и пет часа и четвърт. Правени са опити, при които хора се затварят на тъмни места за по цели седмици, без часовник. Те неизменно са смятали, че са били затворени за по-кратък период от действителния.

Страхотно, мога да съм едно от опитните им зайчета.

Устните му бяха толкова пресъхнали, че бяха залепнали и изпитваше болка при раздалечаването им. Сякаш кожата им беше раздрана.

Насочи фенерчето право нагоре към ставащата все по-дълбока бразда, която беше направил в дървото над лицето си. Взе кожения си колан и отново започна да търка металната катарама напред-назад в твърдия тик — знаеше достатъчно за дървения материал, за да е наясно, че това е тик и е едно от най-твърдите дървета. Затвори очи от болка, когато в тях попаднаха малки стърготини, и постепенно катарамата се нагорещи толкова много, че се наложи да спре.

Съжалявам, не мога да говоря, диша ми във врата — чаткаш ли?

Майкъл се намръщи. Кой, по дяволите, беше този тип, който говореше с фалшив американски акцент?

Как може някой от тях да мисли, че това е забавно? Какво, за Бога, бяха казали на Ашли? На майка му?

След няколко минути спря да стърже, беше се изморил. Трябваше да продължи, добре го знаеше. От обезводняването се изморяваш по-лесно. Трябваше да се пребори с умората. Трябваше да се измъкне от тази проклета кутия. Трябваше да излезе и да намери тези копелета — скъпо щяха да му платят.

Продължи да се бори още няколко минути. Стържеше, като от време на време си помагаше, хващайки кокалчетата на пръстите си. Опитваше се да държи очите си стиснати, за да ги предпази от стърготините, които падаха и гъделичкаха лицето му. Накрая вече бе прекалено изморен, за да продължи. Ръцете му се стовариха и обтегнатите мускули на врата му се отпуснаха. Главата му леко се килна назад.

Заспа.