За Голчо от Голтупан и други весели приказки
- Автор: Русафов Георгий
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Голчо от Голтупан и други весели приказки». Краткое содержание книги:
Веднъж — като отишъл да огледа крушата си. Сиромаха легнал под нея. Напекло го знойното слънце на ранната есен, унесло го сладкото жужукане на работливите пчелици и той неусетно задрямал. Но по едно време в присъница чул тежки стъпки и отворил очи. Същия миг сърцето му слязло в петите от страх — видял точно срещу него да крачат две големи мечки.
Рипнал Анго, наканил се да бяга. Ала преди да обърне гръб към мечките, едната от тях го спряла с кротък човешки глас:
— Не бой се, човече, нищо лошо няма да ти сторим!… Ние искаме само да ни позволиш от време на време да идваме в нивата ти и да си по-хапваме от нападалите по земята круши, че много обичаме круши медарки… Все ще дойде ден сетне и ние с нещо да ти се отплатим!
При тия кротки думи сърцето на бедняка се върнало на мястото си и той се провикнал великодушно:
— Щом работата е само до крушите, яжте от моите медарки, колкото ви душа иска — с това, дето ще изядете, Сиромах Анго богат няма да стане… Колкото пък до отплатата и дума да не става — нищо не ща!
Двете мечки отишли под крушата. Хапнали си от нападалите зрели плодове, наситили се. След туй мирно и кротко се изгубили пък в планината. И от тоя ден двете горски баби взели често-често да навестяват сиромашката нивичка, за да си похапват круши медарки…
Един ден (било вече време да се обере крушата!) Сиромах Анго отишъл пак на нивичката си и там изведнъж му текнало:
„Я чакай да се престоря на умрял, та да видя тези рунтави приятелки, дето цяло лято делиха с мене крушите ми, дали поне ще ме пожалят!…“
И така направил.
Като наближило време да пристигнат мечките, беднякът легнал под дървото. Опружил крака, изпънал ръце — само да го погледнеш, веднага ще си кажеш: умрял е горкият човечец, избавил се е от сиромашията!…
Мечките не се забавили. И както правели всякога, откакто били узрели крушите, щом влезли в нивата, начаса се заклатушкали право към натежалото от плод дърво. Но като зърнали неподвижния Анго, тутакси се спрели. Сетне се престрашили, доближили до престорения мъртвец. Побутнали го оттук, помръднали го оттам и като се убедили, че Сиромаха нито мърда, нито шава, едната мечка въздъхнала тежко:
— Мъртъв е горкичкият — не дочака да му се отплатим за щедростта!
— Може и сега да му се отблагодарим, сестро — рекла след нея другата мечка. — Хайде да го отнесем в Сребърната долина; там сред сребро да прекара вечния си сън!…
— Не, по-добре ще сторим, ако го положим в Златната долина, че златно беше приживе неговото сърце — нека сред злато да почива и прахът му.
— Добре! — съгласила се веднага втората мечка.
И докато престореният мъртвец да разбере какво мислят да правят с него мечките, едната от тях го метнала на гърба си и тръгнала с товара към планината. Подир нея бавно-бавно затрополила другата мечка…
Горските баби се клатушкали така с бедняка на гръб дълго време, след туй изведнъж спрели и поставили Анго на една поляна с мека като кадифе тревица. Какво било това място, Сиромаха не могъл да види — нали бил със затворени очи!… Затуй пък чувал ясно как навред около него се носели сладки звуци, като че ли от всички страни го заобикаляли безброй златни камбанки, които се полюшвали и неспирно звънели:
— Дзън!… Дин!… Дан!… Дзън!
Сърцето на бедняка се изпълнило с драгост и той зачакал нетърпеливо кога ще си идат мечките, за да отвори очи и да види златото…
Мечките не се забавили много. Поседели, колкото поседели до него, поговорили си за щедрото му сърце, за сладките круши, които цяло лято лапали в каменистата му нивичка, па по едно време се надигнали с тежка прощална въздишка и Сиромах Анго скоро чул как заглъхнали в далечината тромавите им стъпки. Едва тогава ококорил очи. И тозчас пред слисания му поглед се разкрила дивна гледка — додето стигнал взорът му, навред се ширинеела вълшебна долина.
Всичко в нея било златно!…
Златни били дърветата, които заобикаляли от всички страни Сиромах Анго. По тях като слънчеви зайчета трептели нежно златните им листенца и току звънели при всеки полъх на ветреца като камбанки: