За Голчо от Голтупан и други весели приказки
- Автор: Русафов Георгий
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Голчо от Голтупан и други весели приказки». Краткое содержание книги:
Баба Кротуша се объркала. Повъртяла се, повъртяла, па като видяла, че сама и до вечерта няма да надвие на упоритото яйце, повикала на помощ дядо Горун:
— Помогни ми да счупя яйцето, дядо, че обед наближава, масълцето в тиганчето отколе пращи, ще прегори, а проклетото златно яйце не ще и не ще да се счупи!…
— Така ли! — настръхнал гладният старец. — Дай ми да го оправя аз този твърдоглавец!
Грабнал златното яйце от ръцете на бабата, замахнал и го блъснал с все сила в камъните на огнището. Но яйцето пак рекло „зъннн!“ и си останало отново цяло-целеничко. А масълцето в тиганчето пращяло ли, пращяло.
Разярил се още повече дядо Горун, изтичал до дръвника на двора, върнал се с брадвата в ръце и изревал грозно над златното яйце:
— Ей сегичка ще те видим няма ли да се счупиш, твърдоглавецо!… О-ох, такива работи на дядо ти Горун не минават!
Веднага след туй налютеният старец стоварил със страшна сила тежката брадва върху упоритото яйце. Ала пак се случило същото: яйцето рекло отново само „зъннн!“ и си останало както преди здраво-здравеничко. Така изминал час, минали два часа, през което време дядо Горун не преставал да сипе без отдих удар подир удар върху златното яйце, но то все нехаело и нехаело, сякаш сърдитият дядо не го блъскал с брадвата, а го галел нежно с ръце. Накрая капналият от умора и глад старец го грабнал и захвърлил през прозореца на двора, като въздъхнал тежко:
— Не мога повече, отказвам се да ям златно пържено яйце…
Същия миг бабината Кротушина качулата кокошчица изхвръкнала от полога и гергьовското пладне начаса екнало от бодрото й куд-кудякане:
Баба Кротуша се досетила какво е станало и изхвръкнала като момиченце на двора. А когато се върнала при дядото, в ръцете й се белеело едно още топличко бяло яйчице… Без да се бави, тя чукнала яйцето, бялата му черупка мигом се пукнала и бабата го изсипала в топлия тиган върху сърдитото масълце, което тозчас запращяло доволно, щастливо.
— Хайде, заповядай на гергьовска гощавка, дядо! — подвикнала усмихнатата до уши баба Кротуша на дядо Горун веднага щом сложила на софрата изпърженото яйце до ръжената погача и двете глави лук.
Дядо Горун се примъкнал до натъкмената софра, мрачен и нахмурен като градоносен облак. Но още след първия залък тутакси забравил горчилката от поражението си в битката със златното яйце и започнал да лапа тъй сладко, както не бил ял кой знае от колко години. През това време баба Кротуша го гледала с умилени очи и час по час го подканяла:
— Хрусни си и от лучеца, дядо, той прави пърженото яйце три пъти по-благо!… Да ти чупна ли още едно крайшниче от погачката, с яйчицето тя се услажда, като че ли е намазана е медец!
Едва когато дядото полял сладкия си обед с пълна кратунка студена кладенчова водица, бабата му подхвърлила хитро:
— Е, дядо, видя ли, че щом е за ядене, по-сладко яйчице от бялото яйце няма — златното блести, ала не засища!
Дядо Горун избърсал оросените си мустаци и за първи път, откакто бил женен за баба Кротуша, се съгласил с нея:
— Права си, бабо… Затуй утре ще намеря златното яйце, ще го продам на пазара и ще купя на твоята качулатка герданче от сини мъниста, та да ни снася все такива яйчица, като това, с което днес подсладихме и ние като вси люде гергьовската си трапеза!…
В същото време на двора, сякаш слушала дядовата Горунова похвала, кокошчицата на баба Кротуша продължавала да кудкудяка тъй звънко, тъй щастливо, че цялото село кънтяло:
Сиромах Анго, чорбаджи Алчо и мечките
Някога в село Гладни дол живял беден човечец. Наричали го Сиромах Анго, защото беднякът си нямал нищо друго освен една схлупена къщурка и една камениста нивичка от десетина бразди. Нивичката му била лепната като сива кръпка в подножието на голяма планина, която се извисявала стръмно току над селото. И щом започвали да валят поройните пролетни дъждове, от дълбоките дерета на планината слитали мътни пороища, та отвличали всичко, посято с мъка от бедния човек. Така се редували година след година, в които Сиромаха не могъл да събере от нивичката си повече от две-три крини житце… Затуй пък в средата на този пущинак растяло едно голямо крушово дърво. Всяка пролет това дърво се покривало с дъхави цветове. Лете натежавало от плод. И в началото на всяка есен Сиромах Анго откарвал у дома си цяла кола круши — жълти като кехлибар, сладки като медовина.