За Голчо от Голтупан и други весели приказки
- Автор: Русафов Георгий
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Голчо от Голтупан и други весели приказки». Краткое содержание книги:
— Дзън!… Дин!… Дан!… Дзън!
Със златен мъх били покрити и големите златни балвани, сред които лъкатушели омайно и ромолели звънко безброй златни поточета. Из златните храсталаци в златни гнезда мътели златни яйчица златни птичета. Дори и тревите, над които блестяла роса от драгоценни камъни, тука били златни.
Не бил златен в тази златна долина само случайният гост от село Гладни дол — Сиромах Анго!…
Затуй — след като прекарал три дни и три нощи в златната долина — на четвъртата заран Сиромаха сам се подканил:
— Хайде, Анго, хайде, душо сиромашка, стига си тъпкал тука златните треви и драгоценната роса с нещавените си цървули — наслуша се на златни птичи песни, отдъхна си на златната трева, време е вече да се прибереш в Гладни дол!
След туй бедният човек взел със себе си, колкото злато могъл да носи, па още същия ден защрапал с нещавените си цървули към Гладни дол. Направил си там с донесените богатства от Златната долина нова къща. Сетне се оженил за най-хубавата и най-работната мома в селото и двамката си заживели мирно и сговорно, като гълъб и гълъбица…
Нашата приказка щеше да свърши като много други приказки тука, при този щастлив край, ако по туй време в същото село Гладни дол не бил живял един богат, ненаситен и завистлив човек — чорбаджи Алчо… Като видял как довчерашният бедняк Сиромах Анго изведнъж се замогнал и взел да се мери по богатство с него, чорбаджията само дето не се пукнал от мъка и завист; толкова го заболяло сърцето от чуждото щастие. И един ден не изтраял. Дигнал се и още в тъмни зори отишъл при Анго; примолил му се:
— Кажи ми правичката, човече, какво се е случило с тебе, че ти, дето беше сетният бедняк на селото, кажи-речи, за една нощ се изравни по богатство с мене, най-заможния човек в нашия край!…
— Че защо да не ти кажа, съседе — отвърнал веднага с готовност Анго. — Нали моето богатство не е дошло по криви пътечки, както твоето, нито пък за него съм разплакал някого като тебе, за да крия как съм забогатял… Мене просто късметът ми провървя.
Сетне доскорошният бедняк разказал на Чорбаджи Алчо дума по дума всичко: как позволил на мечките от планината да си похапнат от неговите круши медарки; как след туй се престорил на мъртъв; как те повярвали, че е умрял, и го отнесли за отплата в Златната долина, та там да прекара вечния си сън… Оня през цялото време го гледал с ококорени очи. Въздишал често-често, че не е бил на неговото място. Час по час хълцал от удивление, когато добродушният човечец му изреждал какви богатства е видял във вълшебната долина. Накрая подхвърлил хитричко с блеснали от лакомия очи:
— Ами би ли могло да се събере в тази долина злато за цяла кола?
— Каква ти кола!… — провикнал се чистосърдечно Анго. — Ако ми бяха подръка, можеше цял керван биволски коли със злато да докарам и пак нямаше да дигна оттам всичкото злато… Но за мене и това, което си донесох, ми стига; кога друг път съм виждал аз, сиромахът, злато в ръцете си!…
Чорбаджи Алчо се прибрал замислен у дома. И от този ден съвсем загубил съня си… Легнел ли, тутакси пред очите му засиявало с целия си примамлив блясък златото на Златната долина. Мамело го, карало сърцето му да се свива жадно. Протягал алчно ръце в тъмнината, грабел мислено буца след буца от скъпия жълт метал. Сетне до бели зори все блъскал и блъскал главата си с мисли как да се добере до вълшебната долина. Най-после намислил нещо и една сутрин още по-рано от първия път се изтърсил отново при Сиромах Анго.
Приплакал, замолил му се:
— Отстъпи мм твоята нивичка под планината; нали и без туй вече не можеш да я ползуваш…
Анго се подсмихнал хитро под мустак и казал:
— Ще ти я отстъпя, ако в замяна ми дадеш татювата нива край реката — оная, голямата, дето на времето си заграбил от него за нищо и никакъв дълг!
Като чул тия думи, чорбаджи Алчо се изпотил три пъти. И три пъти потръгнал да си отиде. „Как ще му дам най-хубавата си, най-плодородната нива, дето е и близо до селото, и на поливка, за неговата камениста нивичка, лепната като кръпка нейде си в планината!“ Но всякога, щом се отдалечавал, Златната долина засиявала със златото си пред очите му, краката му начаса отмалявали и той отново и отново се връщал при Анго.
Най-сетне въздъхнал издълбоко:
— Съгласен съм!
След туй хукнал презглава към високата планина, където се сивеела нивичката на Анго с голямото крушево дърво…
Било пак знойно лято и едрите клони на плодовитата круша пак били увиснали, натежали от тежък меден плод. Както някога при Сиромах Анго сред листата пак жужукали работливи пчелини, из храсталаците пак се надпявали до премала пойни птици, високо по синята коприна на късното лятно небе пак плували като бели лодчици пухкави облачета… Но чорбаджи Алчо — прилепнал като закован до грапавия дънер на старото дърво — бил сляп за красотата на ведрото небе и глух за жужукането на пчелите и волните птичи песни, възхваляващи мирния зноен ден. Мислите на богатия човек хвъркали все към златото на вълшебната златна долина, а очите му дебнели зорко като очите на хищна птица само кога ще се зададат от гората двете мечки.