За Голчо от Голтупан и други весели приказки
- Автор: Русафов Георгий
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Голчо от Голтупан и други весели приказки». Краткое содержание книги:
— И веднага ли ще ям хляб? — светнали тутакси очите на изгладнелия момък, който не свалял поглед от бялата погача на воденичаря.
— Много бързащ — засмял се ситият човек. — След като изореш земята, трябва да засееш браздите…
— И готово — вече ще ям, нали? — грейнал отново Готованко.
— Почакай! Почакай!… Зърното ще преспи в земята цяла зима, напролет ще покълни, ще се извисят класове, през лятото класовете ще узреят…
— И тогава ли ще ям? — прекъснал го пак нетърпеливият Готованко.
— Още не!…Ще ожънеш класовете, ще ги свържеш на снопи, снопите ще струпаш на кръстци, за да не ги отнесе вятърът. Слънцето ще ги изсуши…
— Е-е, сега няма какво повече да правя — ще ям!
— Почакай още мъничко!… Ще превозиш снопите на хармана, там ще ги овършееш, ще почистиш зърното, ще го докараш при мене на воденицата да се смеле, па след туй…
— Край на теглото — ще ям! Ура-а-а!… — изкрещял Готованко и разтворил гладната си уста така, сякаш бялата погача вече я била допряла.
Но воденичарят и този път го спрял:
— Много бързаш, момко, потърпи още мъничко!…
Сетне продължил да нарежда:
— Ще откараш брашното в къщи, ще го замесиш, ще си направиш питки като моята, ще напалиш пещта и когато тя се нагрее добре, ще хвърлиш питките в нея да се изпекат, а след туй — лапай, колкото ти душа иска!
Като изрекъл това, воденичарят погледнал весело момъка — очаквал той да се разиграе от радост, че най-сетне е стигнал до хляба. Ала чудна работа — вместо да се зарадва, Готованко навел тъжно глава и дълбоко се замислил. Мислил, колкото мислил, накрая въздъхнал:
— Не, воденичарко, отказвам се от хляба — няма да ми е сладък!
— Че защо?! — опулил очи воденичарят. — Преди малко говореше друго — ще ям, та ще ям!
— Така е, ама като се размислих, разбрах, че хлябът не е храна за мене — къде мога да дочакам аз от зърното да стане погача!… Я по-добре ме насочи към нещо, с което по-бързо и по-лесно да се нахраня, че свят ми се вие от глад!
Сега на свой ред се замислил воденичарят.
Мислил, мислил, па станал, посочил на Маминото шекерче хълма, дето се зеленеел срещу воденицата, и попитал:
— Виждаш ли оня баир?
— Виждам го.
— Е, там е лозето на един работлив стопанин. Тази година то е натегнало от плод — все такова едно жълто, едро, медено грозде!… Само прескочи плета, после късай и яж, късай и яж, докато душата ти каже: „Стига!“ — няма да ореш, няма да сееш, няма да жънеш, няма да вършееш, няма питки да месиш, няма пещ да разпалваш!… Светнали очите на гладника, избоботил радостно:
— Прав си, воденичарко, това е храна само за мене! Късмет съм имал, че те заговорих!… Голям късмет!
Сетне Готованко запретнал крачоли и заситнил бързо-бързо към лозето. Щом стигнал там, веднага прескочил плета и полетял с протегнати ръце към първата сведена от меден плод гижа. Но направил-ненаправил десетина крачки и — щрак! — хлопнал капан, захапал здраво крака на неканения гостенин.
— Оле-лееее!… Отиде ми крачето!… Помощ… помоооощ! — ревнал с цяло гърло Готованко.
Чули го от колибата двамата мустакати синове на стопанина, грабнали по една дрянова сопа, изтичали при него и размахали сопите по охранената гърбина на Маминото шекерче.
— Какво търсиш тука, крадецо, защо си дереш гърлото?
— Ох, добри хора, рекох да си похапна грозденце, а то… беля! — захленчил жално-милно в отговор гладникът.
— Така ли! Грозденце значи си рекъл да похапнеш!… Ами копал ли си лозето? Плевил ли си го? Пръскал ли си лозите? Рязал ли си ги?… — започнали да нареждат мустакатите мъже и след всеки въпрос стоварвали по една сопа върху гърбината на Шекерчето.
— Оле-леееее!… Няма вечеееее!… — отворил още по-голямо гърло Готованко и взел да се мята като риба на сухо ту наляво, ту надясно, ту напред, ту назад.
Накрая успял да измъкне крака си от капана и — бит-пребит — хукнал презглава направо към воденичаря…
— Е, момко, похапна ли си от гроздето, хареса ли ти? — посрещнал го оня.
— Лоша работа, воденичарко!… — изпъшкал пребитият Готованко. — И гроздето не ми е по вкуса!
— Защо? — изумил се воденичарят.
— Защото в лозето има капани и пазачи… Един капан едва не ми откъсна крака, а пазачите само дето не ме премазаха от бой! Не, не ми се яде вече грозде, братко — на пъти ме към по-лесна храна, където няма да има капани и пазачи със сопи!…
Воденичарят пак се замислил. След туй отново погледнал нагоре, погледнал надолу, па посочил на Маминото шекерче друг хълм:
— Виждаш ли дървото на онзи баир?
— Виждам.
— Току под него има кошара. Вътре сега блеят затворени две стада шилета с ей такива дебели опашки. Овчарите са извели овните и овцете на паша в гората — жив човек няма около кошарата!… Е, иди в нея, метни на рамо едно по-едричко шиле, заколи го, хвърли го в пещта и сетне яж, колкото ти душа иска!