Сирените от Титан

Строят на Вуйчо спря пред една постройка от гранит, пред една постройка сред хиляди подобни, които се простираха докъдето поглед стига в желязната равнина. Пред всяка десета от тях имаше пилон, на който плющеше знаме, развяно от пронизващия вятър.

Всички знамена бяха различни.

Знамето, което плющеше като ангел хранител пред помещението на Вуйчовата рота, беше много весело — червени и бели райета и много бели звезди на син фон. То имаше стара слава — знамето на Съединените американски щати от Земята.

Малко по-нататък беше знамето на Съюза на съветските социалистически републики. След това имаше едно прекрасно — зелено, оранжево жълто и пурпурно, с лъв, уловил меч. Това беше знамето на Цейлон.

А по-нататък се виждаше червен кръг на бял фон — знамето на Япония.

Знамената обозначаваха държавите, които различните марсиански бойни единици щяха да нападнат и парализират, когато започнеше войната между Земята и Марс.

Вуйчо не видя никакви знамена, докато антената не остави раменете му да се отпуснат и ставите му да се разхлабят — докато не му позволи да се отърси от вцепенението. Той се вторачи в дългите редици постройки и пилони. Върху вратата на тази, пред която бе застанал, бе изписан голям номер. Той беше 576.

Някаква частица от Вуйчо му подсказа, че номерът е много интересен и го накара да го разгледа по-внимателно. След това си спомни екзекуцията, спомни си, че рижият мъж му бе казал нещо за син камък и барака номер дванайсет.